Bulgarian
English
Scenes from the Life of St Benedict, fresco cycle in the Sacristy of San Miniato al Monte, Florence[/caption]
Божият човек, който сияеше на тази земя с толкова много чудеса
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната аудиенция на 9 април 2008 г. на площад „Свети Петър"
Скъпи братя и сестри,
Днес бих искал да ви говоря за св. Бенедикт, Основател на западното монашество и също така Патрон на моя понтификат. Започвам с думите на св. Григорий Велики, който пише за св. Бенедикт: „Божият човек, който сияеше на тази земя с толкова много чудеса, бе не по-малко бляскав с красноречието, с което умееше да излага своето учение" (Dial. II, 36). Тези слова великият Папа пише през 592 г.
Светият монах е починал само 50 години преди това и е бил още жив в паметта на хората и особено на процъфтяващия монашески Орден, основан от него. Със своя живот и делата си св. Бенедикт от Нурсия има фундаментално влияние за развитието на европейската цивилизация и култура. Най-значимият извор за живота му е втората книга на ,Диалози" на св. Григорий Велики. Това не е биография в класическия смисъл на думата. Съгласно идеите на своето време, той желае да илюстрира чрез примера на един конкретен човек - св. Бенедикт -изкачването до върховете на съзерцанието, което може да се осъществи само от онзи, който се оставя напълно на Бога. Следователно, той ни дава един модел на човешкия живот като изкачване към върха на съвършенството. Св. Григорий Велики разказва също в тази книга на ,Диалози" за много чудеса, извършени от Светеца, и с това не желае просто да разказва някакви странни неща, а показва как Бог, като увещава, помага, но и наказва, се намесва в конкретните ситуации на човешкия живот. Желае да покаже, че Бог не е далечна хипотеза, свързана единствено с началото на света, а присъства в живота на човека - на всеки човек. Тази перспектива на „биографа" се обяснява и в светлината на общия контекст на неговото време: на границата между V и VI век светът е поразен от страшна криза на ценностите и на институциите, предизвикана от рухването на Римската империя, от нашествието на нови народи и от упадъка на нравите. С присъствието на Бенедикт като „бляскава звезда" Григорий иска да посочи в тази ужасна ситуация, именно в този град Рим, пътя за излизане от „тъмната нощ на историята" (cfr Giovanni Paolo II, Insegnamenti, II/1, 1979, p. 1158). Фактически делото на Светеца и особено неговото „Правило" се показват като носители на истински духовен фермент, който променя в хода на вековете много извън границите на неговата родина и на неговото време лицето на Европа, предизвиквайки след падането на политическото единство, създадено от Римската империя, едно ново духовно и културно единство - това на християнската вяра, споделяна от народите на континента. Именно така се ражда онази действителност, която ние наричаме „Европа". [...]
В цялата втора книга на „Диалози" Григорий ни показва как животът на св. Бенедикт е потопен в молитвена атмосфера - молитвата е в основата на неговото съществуване. Но духовността на Бенедикт не е затворена сама в себе си и изолирана от действителността. Сред безпокойството и объркването на своето време той живее под Божия поглед и именно по този начин не губи никога от очите си задълженията на всекидневния живот и човека с конкретните му нужди. Виждайки Бога, той разбира реалността на човека и своята мисия. В „Правилото" си определя монашеския живот като „школа в служба на Господа" (Prol 45) и изисква от своите монаси „да нямат нищо по-важно от Божието Дело (тоест от Божествената Служба или Литургията на Часовете)" (43, 3). Подчертава обаче, че молитвата е на първо място акт на слушане (Prol 9-11), който след това трябва да премине в конкретно действие. „Господ очаква от нас да отговаряме всеки ден с факти на светите Му поучения", заявява той (Prol 35). Така животът на монаха става плодотворна симбиоза между действие и съзерцание, „та във всичко да бъде прославен Бог" (57, 9). Противно на лесното и егоцентрично - днес често и екзалтирано - самоосъществяване, първата и неотменна задача на ученика на св. Бенедикт е искреното търсене на Бога (58, 7) по пътя, прокаран от Христос - смирен и покорен (5, 13), пред чиято любов той не трябва да поставя нищо друго (4, 21; 72, 11). Именно така той става човек на служението и на мира. В следването на послушанието, извършвано с вяра, движена от любовта (5, 2), монахът постига смирението (5, 1), на което „Правилото" посвещава цяла глава (7). По този начин човекът става все по-подобен на Христос и достига истинското себеосъществяване на създаден по Божи образ и подобие.
На послушанието на ученика трябва да отговаря мъдростта на Абата, който в манастира е „наместник Христов" (2, 2; 63, 13). Фигурата му, описана особено във втората глава на „Правилото" с чертите на духовна красота и взискателна ангажираност, може да се смята за автопортрет на Бенедикт, защото - както пише Григорий Велики - „Светецът не можеше по никакъв начин да учи нещо, различно от начина му на живот" (Dial. II, 36). Абатът трябва да бъде едновременнб нежен баща и строг учител (2, 24), истински възпитател. Безкомпромисен пред пороците, но призван най-вече да подражава на добротата на Добрия Пастир (27, 8), „повече да помага, отколкото да властва" (64, 8), да „подчертава повече с дела, отколкото с думи, всичко онова, което е добро и свято", и „да илюстрира божествените заповеди със своя пример" (2, 12). За да бъде в състояние да решава отговорно, и Абатът трябва да слуша „съвета на братята" (3, 2), защото „Бог често открива на най-младия най-доброто решение" (3, 3). Тази готовност прави изненадващо съвременно това „Правило", писано преди почти петнадесет века! Един човек с обществени отговорности, дори в ограничена среда, трябва винаги да бъде човек, който знае да слуша и умее да се учи от чутото.
Бенедикт определя „Правилото" като „минимално, нахвърляно само като начало" (73, 8); обаче то всъщност предлага насоки, полезни не само за монасите, а за всички, които търсят ръководство за пътя си към Бога. Със своя обхват, човечност и трезва способност да различава главното от второстепенното в духовния живот, то е успяло да запази озаряващата си сила чак до днес. Павел VI, обявявайки на 24 октомври 1964 г. св. Бенедикт за Покровител на Европа, имаше за цел да признае великото дело, извършено от Светеца чрез „Правилото" за формирането на европейската цивилизация и култура. Днес Европа - току-що излязла от един век, дълбоко поразен от две световни войни и след рухването на големите идеологии, проявили се като трагични утопии - е в търсене на своята идентичност. За да се създаде ново и трайно единство, са много важни, разбира се, политическите, икономическите и юридическите средства, но е нужно също така да се сложи началото на едно етично и духовно обновление, което да се подхранва от християнските корени на Континента: в противен случай Европа не би могла да бъде възстановена. Без този живителен сок човекът остава изложен на опасността да изпадне в древното изкушение да пожелае да спасява сам себе си - утопия, която по различен начин причини в Европа през XX в., както казваше Папа Йоан-Павел II, „един безпрецедентен регрес в трудната история на човечеството" (Insegnamenti, XIII/1, 1990, p. 58). Търсейки истинския прогрес, нека да слушаме днес „Правилото" на св. Бенедикт като светлина за нашия път. Великият монах остава истински учител, в чиято школа можем да се научим на изкуството да живеем истински човешкия си живот.
(Със съкращения.)
Живота на свети Бенедикт
Scenes from the Life of St Benedict, fresco cycle in the Sacristy of San Miniato al Monte, Florence (1388)
by SPINELLO ARETINO
The Gothic sacristy, located on the south side of the Romanesque San Miniato al Monte, had been constructed after the Olivetans, a branch of the Benedictine order, took possession of the monastery in 1373-74. The funds needed for the decoration of the sacristy was provided in the will of Benedetto di Nerozzo Alberti (died in 1388), member of a prominent Florentine family. The frescoing of the sacristy may have been begun soon after the death of the testator, since it was already completed in October 1388. The painter of the frescoes was Spinello Aretino, probably engaged by the Olivetans.
The fresco sequence in the sacristy includes a total of sixteen scenes from the life of St Benedict. These extend in two registers over all four walls and consists of pictorial fields of relatively small format, unusually so for Florence at this time. The selection of the subject made reference not only to the Benedictine order, but also to the patron of the cycle, as the founder of the order was also the patron saint of the donor. The pictorial program was supplemented in the vault with images of the four evangelists with their symbols and in the framing borders with busts of prophets and saints with scrolls. The literary source of the Benedict scenes is the life of the saint as described by Gregory the Great in the second book of his Dialogi.
The cycle, which begins with the eight scenes in the upper register, starts on the south wall, then continues on the west, north and east walls. The continuation of the cycle with the next eight scenes in the lower register begins on the west wall and ends on the south wall.
In almost all the scenes, those observing or witnessing the events take up quite a bit of room. Allowing the action to be reflected in the reactions of these figures is one of Spinello's main concerns as a storyteller. However, there is a certain uniformity in representing the behaviour of these figures as well as in their physiognomies. Great emphasis is placed on the depiction of the settings, in almost every image the whole of the pictorial surface is used for this.
[widgetkit id=35]