Преподобна Теодора Александрийска

Житие на света преподобна Теодора Александрийска

Преподобна Теодора живяла в петия век.

Родила се в град Александрия. Омъжила се за добър човек. Животът на младите съпрузи протичал в мир и благополучие.

Но дяволът завидял на тяхното щастие. Въвлякъл Теодора в прелюбодеяние. Веднага след това тя се опомнила. На другия ден след греха, съзнала гнусотата на своето падение, Теодора изпаднала в такова душевно сътресение, че започнала да се бие по лицето и да си скубе косите.

Мъчена от съвестта си, тя отишла при позната игумения в близък девически манастир. Разказала й за греха си. Изразила отчаяние, че Бог няма да се смили над нея. Но с мъдро майчино слово игуменията успяла да я убеди в Божието милосърдие. Спомнила тя на Теодора примера с евангелската грешница, която умила със сълзи нозете на Спасителя и получила от Него прошка за греховете си.

Развълнувана дълбоко и изпълнена с надежда за неизчерпаемата Божия благост, Теодора възкликнала:

- Вярвам в моя Бог, майко игуменио! Вече няма да върша тоя грях, а сторения, според силите си, ще се постарая да загладя!

Тъй Теодора намислила да отиде в манастир и то в мъжки манастир, където трябвало твърдо да се бори с изкушенията на плътта и да устои в борбата като победителка. В такъв манастир тя решила да измоли прощение за своя тежък грях.

Но възможно било съпругът й да не се съгласи и да поиска да й попречи. Когато той отишъл по работа, тя остригала косите си, облякла мъжки дрехи и напуснала бързо града.

Отправила се към мъжкия манастир Октодекат, който се намирал на 18 километра от града. Спряла пред вратите му и помолила вратаря да съобщи на игумена, че желае да посвети своите дни в служба на Бога. Вратарят уведомил игумена за новия пришелец. Но игуменът заповядал да не се отваря манастирската порта.

- Нека младият гост – казал той – остане през тая нощ вън от манастира. Ако намерението му е искрено, той няма да се отдалечи от светата обител.

Настъпила нощта. Покрай Теодора започнали да бродят зверове. Но тя издържала на изпитанието. Не мръднала от вратите.

Сутринта се явила пред игумена, като се представила с името Теодор от Александрия. Молила горещо да я приемат в числото на братята. Дълго обаче игуменът не скланял, като изтъквал пред мнимия Теодор тежестите на манастирските подвизи.

Просълзена от тревога, Теодора се хвърлила в нозете му и казала:

- Не ме отхвърляй, отче от вашата света обител. Не ме лишавай от ангелоподобно съжителство с вас. Не ме изгонвай в света, от който бягам, както някога евреите избягаха от Египет. Аз няма да се върна в света! Не се смущавай от моята младост. С вашите свети молитви аз ще привикна на всякакво въздържание. При Божията помощ ще понасям всички трудове. Ще върша всичко, което ми заповядате, усърдно и старателно. Само ме приемете, защото искам да се кая за греховете си!

Игуменът видял чистосърдечното намерение на младия човек. Размислил и решил: гостът да бъде приет в светата обител.

Настъпили за Теодора дни на изпитание и на велики подвизи.

Братята се чудели на нейните всенощни молитви, на дълбоките й поклони, на смирението и самоотвержението й, на усърдното й участие в общите трудове.

Скоро тялото й, някога осквернено, станало видим съсъд на Божията благодат, вместилище на Светия Дух.

В манастира тя преживяла осем години. Получила благодат да върши чудеса.

Но ето че настъпило ново, много тежко изпитание.

Един ден била изпратена в Александрия да купи жито. Игуменът наредил: ако се наложи по пътя да пренощува, да спре в Еннатския манастир, който отстоял от града на 9 километра.

Така се стекли обстоятелствата, че тя наистина трябвало да пренощува в този манастир. В манастирската страноприемница, гдето се установила Теодора, била през тази нощ дъщерята на игумена на този манастир. Дошла да види баща си. Прелъстена от красотата на мнимия монах, тя през нощта започнала да прави опити да склони Теодора към блудодеяние. Не знаела, че пред нея стои жена, а не мъж.

Получила решителен отказ, тя извършила греха с друг гост и тъй забременяла.

С купеното жито Теодора се завърнала в своята обител.

Минало време. За бащата игумен станало ясно, че дъщеря му е бременна. Смутен и разтревожен, започнал да я разпитва кой я е съблазнил. Девойката посочила монаха Теодор. Бащата с укор съобщил това на игумена на манастира Октодекат.

Изненадана, Теодора била изправена пред своя игумен да дава отговор. Обвинението било категорично. Игуменът се вълнувал силно: какъв обет бе дал младият монах, а какво бе сторил!

Мнимият монах твърдо отговорил:

- Бог ми е свидетел, отче свети! Това аз не съм извършил.

Игуменът познавал чистотата и светостта на монаха. Не можел да повярва на клеветата.

В определеното време дъщерята на еннатския игумен родила момче. Еннатски монаси донесли новороденото в манастира, гдето се подвизавала Теодора. Поставили го сред монасите и започнали да го укоряват в нечист живот.

Игуменът се намерил в много трудно положение. Сега вече не могъл да не повярва на клеветата. Ужасявал се от това, че манастирът му е опозорен. Разгневил се силно на Теодора. Развълнували се силно и братята монаси.

Съвещавали се и решили: детето да бъде предадено на монах Теодор и монах Теодор заедно с детето, да бъде изпъден от манастира.

Сега се представил случай за подвижницата Теодора да открие своето смирение. Тя могла да съобщи на смутените братя тайната си и с това да възстанови своята чест и тях да успокои. Но не сторила това. Решила да се подчини на новото изпитание, в което виждала възмездие за предишния си грях.

Кротка и послушна, тя излязла с детето от манастира и се заселила недалеч от него в една тясна бедняшка колиба. Овчарите, които пасели стадата си наоколо, се съжалили над нея. Давали редовно мляко за детето. А сама тя се хранела само с диви треви.

За преподобната настъпили тежки дни. От монасите трябвало да понася всевъзможни насмешки. А пустинята я плашела с живеещите в нея диви зверове. Летният пек и зимният студ я също измъчвали. Но тя търпяла всичко.

Тъй изминали седем години. Накрай монасите се съжалили и помолили игумена да прости изгнаника. Игуменът отечески благосклонно приел Теодора и я поставил в една килия с детето. Тук тя прекарала още две години, като се упражнявала в подвига на затворничеството и като учела детето на страх Божи.

Игуменът получил откровение, че грехът на Теодора е простен. След това започнал да показва наново особено разположение към мнимия монах.

В това време Божията благодат вече обитавала видимо у Теодора. Това най-вече се изявило в дивно знамение на Божията милост, дарувано чрез подвижницата.

Настанала страшна суша. Пресъхнали всички кладенци в светата обител. Дори и езерото край нея изсъхнало. Тогава игуменът казал на някои духовни братя, че само монах Теодор може да ги избави от смъртоносната жажда. И повикал след това мнимия монах и заповядал да донесе вода от кладенеца, който бил пресъхнал напълно. Като взела благословение от игумена, преподобна Теодора се запътила към кладенеца. По пътя дълбоко в себе си се молела на всемилостивия Бог. И станало незабравимото чудо: кладенецът се оказал пълен с вода. Теодора донесла оттам пълен съд с чиста вода. Никога след това кладенецът не пресъхнал.

Смирената Теодора казвала, че това чудо станало по молитвата и вярата на игумена, а не заради нея.

Наближавал краят на земния й живот. Тя се затворила в килията си със своя мним син и му дала последните си наставления: да обича Бога, да се покорява на игумена и на братята, да пази мълчание, да бъде незлоблив, кротък, смирен, да се пази от сквернословие и празнословие. Съветвала го да помага безропотно на болните, да обича бедността и безкористието, да си спомня постоянно своя скитнически живот, трудностите в оная тясна колиба. Тя искала от него и това – да не забравя своя “баща”. След това коленичила за молитва. Усърдно се помолила за сетен път Бога да й прости греховете. До нея застанало на колене и момчето. Постепенно молитвата замирала на устата на горещо молещата се Теодора. Затихнали риданията й: тя се преселила спокойно и блажено в горния свят.

Някои от монасите слушали прощалната беседа на Теодора с момчето. Съобщили за това на игумена. Нему било открито във видение, че монах Теодор е жена. Игуменът пожелал да бъде явена тая тайна в присъствието на игумена и братята на Еннатския манастир, които причинили на подвижницата толкова голяма скръб.

Игуменът и братята на Еннатския манастир се отзовали на поканата. Игуменът на Октодекат им разказал за своето видение. За да ги увери, открил гърдите на преподобната. Еннатския игумен и неговите монаси се смаяли и изтръпнали от ужас пред своя голям грях към светицата. Веднага коленичили до нейното тяло и заговорили:

- Прости ни, Божия рабиньо! Ние те оскърбихме по незнание.

Това станало в 472 година.

Вестта за дивната подвижница стигнала до мъжа й. Божият промисъл го довел в манастира в деня на нейната кончина. Пленен и поразен от нейния пример, той напуснал света, приел монашество в същата обител, гдето се спасявала и неговата жена. Поселил се в нейната килия. Живял малко време подир нейната смърт. Проявил се като примерен Божи угодник.

Този, когото преподобна Теодора била осиновила, възприел нейното монашеско име и се стремял да подражава на подвига й. По-късно станал игумен на същата света обител.

Преподобни Силуан Атонски

Старецът Силуан е бил смирен, но учението му е било смело. И тази смелост идва не от любознателния ум, зает с умозрителни изследвания и доводи, а от безстрашната духовна увереност в това, че, по думите на стареца, „съвършените” нищо не говорят от себе си, но само това, което Духът им да дава да кажат.” Старецът Силуан, разбира се, е от съвършените. Това „съвършенство” е плод на смирение, което може да се достигне
– и, което е не по-малко важно, да се задържи и запази – само чрез постоянно и непрестанно усилие в самоотверженост и самоотречение. Но самоотречението – съвсем не е отрицателно усилие, съвсем не е само-отрицание, само-снижаване и само-унижаване. Напротив, това е процес на възстановяване на истинското „аз”; и начало му дават вярата и любовта. Човек се отказва от себе си заради Христа поради своята голяма любов към Него; в този процес има положителен стремеж, то винаги е съзидателно.

Това, както казва преп. Серафим Саровски, е „ придобиване на Светия Дух.” Тук имаме наистина едно парадоксално напрежение. Целта на духовното търсене е възвишена и дръзновена: consortium divinae naturae (причастност на Божествената природа – прев.), да станем „причастници на Божественото естество (2 Петр. 1:4). Както и да се тълкува този поразителен пасаж от Писанието, той ясно и определено показва крайната цел на целия християнски живот: „вечният живот”, животът „в Христа”, „съ-творчеството на Светия Дух”. Гръцките Отци са използвали дори такъв смел израз като theosis – „обожение”. Но най-верният път да се достигне това е чрез решителното самоотречение; наградата се дава само на смирените и кротките. Освен това, и самото смирение не е човешко достижение, то е винаги дар Божий, който се дава свободно, gratia gratis data (благодат, дадена безвъзмездно – прев.). Цялото устройство на духовния живот всъщност е парадоксално – богатствато на Царството се дава само на бедните; а заедно с богатството се дава и власт. Смирените никога не говорят от себе си, но всеки път, когато те се осмеляват да говорят, те говорят с власт. И властта не им е нужна за самите тях, а за да може с тяхното посредничество да се разкрие онова, което произхожда свише. В противен случай те са длъжни да запазят мълчание. „Впрочем вие имате помазание от Светия и знаете всичко” (1 Йоан 2:20).

Думите на стареца Силуан са прости; в тях наистина няма нищо ефектно, освен тяхната простота. Той няма особеното „призвание” да разобличава. Обичайно той е говорил за общите неща и дори и за общите неща той съвсем не е говорил с обобщени образи. Той не се е стеснявал да говори за своите съкровенни преживявания. Любовта е и началото, и самия център на стремежите на християнина. Но на „новината” за християнската любов твърде често не се обръща внимание и тя се пренебрегва. По думите на Самия Христос, единствената истинска Любов – това е „любовта към враговете”. И това съвсем не е строга заповед и още повече - съвсем не е свободен избор. Това по-скоро е първия критерий, отличителния признак на истинската Любов. Тази гледна точка настойчиво изразява и ап. Павел. Господ ни е обичал и когато, сме Му били врагове. Самият Кръст е вечен символ и знак за такава Любов. И християните са длъжни да споделят изкупителната Любов на своя Господ. По друг начин не е възможно да се „устои в Неговата Любов”. Старецът Силуан не само е говорил за любовта. Той е обичал. Със смирение и в същото време без страх той е отдавал своя живот в молитва за враговете, за погиващия и отвръщащия се от него свят. Но без абсолютно смирение такава молитва представлява опасен и съмнителен опит. Лесно е да разчувстваш своята любов, но след това тя ще се окаже разединена и заразена с тщеславие и гордост. Невъзможно е да бъдеш свят, освен ако не се осъзнаваш като „жалък грешник”, който безусловно се нуждае от помощ и прошка. Само Божията благодат измива целия позор и изцелява всяка немощ. Славата на светиите се явява в тяхното смирение, така както славата на Единородния се явява в Неговото абсолютно унижение в земния Му живот. Любовта Сама се разпъва в света.

В своя духовен възход старецът Силуан е изпитал печалния опит от „тъмната нощ”, изпълнена със самота и оставеност. Но у него никога не е имало мрачност или униние. Той винаги е бил тих и спокоен, винаги е излъчвал радост. Това е била радостта в Господа, съвършено отличаваща се от всяка светска радост. Оставайки сам човек чувства отчаяние и самота. Спасението е само в Господа. Душата е длъжна да се съедини с Него. Човек никога не остава сам, освен ако той сам не остави Бога. Старецът Силуан опитно е знаел и страха и опасността от външната тъмнина. Но той също така опитно е познал и безкрайността на Божествената Любов. Тя сияе дори през бездната на изпитанията, мъката и страданието.

Старецът Силуан е пребивавал в отдавна съществуващата древна традиция. Той не е бил единствен дори в своето съвремие. Във всяко поколение е имало сонм от свидетели на Тайните на Царството Божие. Нашата беда се състои в това, че ние не знаем за тях, не се интересуваме от тях и от тяхното свидетелство. Ние сме погълнати от житейски грижи. Историята на стареца Силуан е своевременно напомняне на нашето поколение за единственото благо, което никога не се отнема, а също така и покана за поклонение пред вярата и надеждата.