Светият дух, като едно от лицата на Светата Троица, има нетварен произход. Т.е. за разлика от останалите духове – ангели и други, споменаващи се в Библията, той не е сътворен, а е предначален. Въпреки че по определение изхожда от Бог Отец, това изхождане не се разбира във времеви аспект, а като непрекъснато и вечно изхождане, като начин да се определи отношението на Светия Дух с другите две ипостаси на Триединния Бог.

Вторият вселенски събор (Константинопол, 381) фиксира учението на Църквата за Светия Дух. Осмият член от Никейско-цариградския символ на вярата гласи „(Вярвам) и в Светия Дух, Господа, Животворящия, който изхожда от Отца, комуто се покланяме и когото славим наравно с Отца и Сина и който е говорил чрез пророците”.

Тук трябва да се уточни, че между различните християнски конфесии има известни различия не само в тълкуванията на този член от Символа на вярата, но и в самия текст. През 6 век в Западната църква (по-специално, първоначално в Испания, св. Исидор Севилски), добавя думата Filioque – т. е. Светият Дух изхожда (произлиза) не само от Отца, а и от Сина. Тази поправка е и една от основните формални причини за схизматата между Западната и Източната църква през 11 в. От една страна протестантските конфесии наследяват от Римокатолицизма добавката, от друга страна, древните дохалкидонски църкви – коптска, етиопска, арменска, се придържат към първоначалния текст, заедно с Православната църква. Трябва обаче да се отбележи, че въпреки съществуването на Запад на поправката, тя в продължение на векове не е повод за разкол. Съвременните тълкувания говорят, че става дума по-скоро за различни интерпретации на една и съща идея, отколкото за фундаментално различие.

За първи път Духът – (רוח) се споменава още в книга Битие. „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата” (Бит. 1:2). По-нататък при сътворяването на човека: „…и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). В староеврейския език думата, преведена на български (Издание на св. Синод, С, 1991) като дихание, е именно (רוח). Това дава основание на мнозина богослови да асоциират това дихание именно със Светия Дух.

По-нататък в старозаветните книги Светият Дух се явява предимно като източник на свръхестествени дарби за избрани харизматични личности, или за свръхестествени явления при важни исторически събития.