Християнството е религия на любовта. И Достоевски приема християнството преди всичко като религия на любовта. В поученията на стареца Зосима, в религиозните размисли, разхвърлени на различни места в неговите творби, се чувства духа на Йоановото християнство. У Достоевски руският Христос е преди всичко вестител на безкрайната любов. Но както в любовта между мъжа и жената Достоевски разкрива трагичното противоречие, така и в любовта на човека към човека той вижда същото противоречие. Достоевски изказва забележителната мисъл, че любовта към човека и човечеството може да бъде безбожна любов.Не всяка любов към човека и човечеството е християнска любов. В една гениална по силата на своето прозрение утопия за бъдещето, разказана от Версилов, хората се прилепват един към друг и се обичат помежду си, защото е изчезнала великата идея за Бога и безсмъртието. "Представям си, мили мой, казва Версилов на юношата, че боят е свършил вече и борбата е стихнала. След проклятията, шепите от кал и освиркванията е настъпило затишие и хората са останали сами, както са желали: предишната велика идея ги е изоставила; великият източник на сили, който ги е хранил и стоплял досега, си отива, както величавото, зовящо слънце в картината на Клод Лорен , но това е бил нещо като последният ден на човечеството.

И хората изведнъж разбрали, че са останали съвсем сами и веднага почувствали голямо осиротяване. Мило мое момче, никога не съм могъл да си представя хората неблагодарни и оглупели. Осиротелите хора веднага започнали да се притискат един към друг по-тясно и с повече обич; те се хванали за ръце, разбирайки, че сега само те самите са всичко един за друг. Би изчезнала великата идея за безсмъртието и би се наложило тя да бъде заменена; и цялото голямо изобилие от предишна любов към онова, което е било Безсмъртие, би се насочило у всички към природата, към света, към хората, към всяка тревичка. Те биха обикнали и земята и живота неудържимо н до такава степен, до каквато биха осъзнавали постепенно своята преходност и крайност и вече по особен начин, вече не с предишната си любов. Те биха започнали да забелязват и биха открили в природата такива явления и тайни, каквито и не са предполагали по-рано, защото биха гледали на природата с други очи, с погледа на любовника към своята любима. Те биха се събуждали и биха бързали да се целуват помежду си, бързайки да обичат, съзнавайки, че дните са къси, че това е всичкото, което им остава. Те биха работили един за друг и всеки би отдавал на всички цялото си състояние и единствено това би го правило щастлив. Всяко дете би знаело и чувствало, че всеки човек на земята му е като баща и майка. "Нека утре да е последният ми ден, би разсъждавал всеки, като гледа към залязващото слънце; но все едно, аз ще умра, но ще останат всички те, а след тях и децата им." И мисълта, че те ще останат все така обичайки и треперейки един за друг, би заменила мисълта за задгробната среща. О, те биха бързали да обичат, за да загасят голямата тъга в своите сърца. Те биха били горди и смели за себе си, но биха станали свенливи един към друг: всеки би треперил за живота и щастието на всекиго. Те биха станали нежни един към друг и не биха се срамували като сега да се милват помежду си като деца. Срещайки се, биха се гледали помежду си с дълбок и осмислен поглед, и в техните погледи би имало любов и тъга."В тези изумителни думи на Версилов е нарисувана картината на безбожната любов. Тази любов е противоположна на християнската, не поради Смисъла на битието, а поради неговото безсмислие, не поради утвърждаването на вечния живот, а поради използването на преходния миг на живота. Това е фантастична утопия. Такава любов никога няма да има сред безбожното човечество; в безбожното човечество ще има онова, което е нарисувано в "Бесове". Нали никога не се осъществява онова, което ни поднасят утопиите. Но тази утопия е много важна за разкриване идеите на Достоевски за любовта. Безбожното човечество трябва да стигне до жестокостта, до взаимното унищожение, до превръщането на човека в обикновено средство. Има любов към човека в името на Бога. Тя разкрива и утвърждава за вечен живот лицето на всеки човек. Само тази любов е истинската християнска любов. Истинската любов е свързана с безсмъртието, тя не е нищо друго освен утвърждаване на безсмъртието, на вечния живот. Тази мисъл е централна за Достоевски. Истинската любов е свързана с личността, личността е свързана с безсмъртието. Това важи и за еротичната любов и за всяка друга любов на човека към човека. Но има любов към човека, която е извън Бога; тя не познава вечния лик на човека, защото той съществува само в Бога. Тя не се стреми към вечен, безсмъртен живот. Това е безлична, комунистическа любов, в която хората се прилепват един към друг, за да не е толкова страшно да живеят те, загубили вярата в Бога и в безсмъртието, тоест, в Смисъла на живота. Това е последният предел на човешкото своеволие и самоутвърждаване. В безбожната любов човек се отрича от своята духовна природа, от своето първородство, той предава своята свобода и безсмъртие. Състраданието към човека, като към трепереща, жалка твар, играчка на безсмислената необходимост, е последното прибежище на идеалните човешки чувства, след като е угаснала всякаква велика Идея и е загубен Смисъла. Но това състрадание не е християнско. За християнската любов всеки човек е брат в името на Христа. Христовата любов е съзиране на божия син във всеки човек, на Божия образ и подобие във всеки човек, човек трябва преди всичко да обича Бога. Това е първата заповед. А след нея следва заповедта да се обича ближния. Само затова е възможно да се обича човека, защото съществува Бог, единият Отец. Неговият образ и подобие ние трябва да обичаме във всеки човек. Да обичаш човека, ако няма Бог, означава да почиташ човека вместо Бога. И тогава човек е заплашен от образа на човекобога, който трябва да погълне човека, като го превърне в свое оръдие. Така любовта към човека се оказва невъзможна, щом няма любовта към Бога. И Иван Карамазов казва, че не е възможно да обичаш ближния. Антихристиянското човеколюбив е фалшиво, измамно човеколюбие. Идеята за човекобога унищожава човека, само идеята за Богочовека утвърждава човека във вечността. Безбожната, антихристиянска любов към човека и човечеството е централна тема в "Легендата за Великия Инквизитор". Ние пак ще се върнем към нея. Достоевски много пъти е подхождал към тази тема - отричането на Бога в името на социалния евдемонизъм   в името на човеколюбието, в името на щастието на хората в този кратък земен живот. И всеки път у него се появявало съзнанието за необходимостта от съединение на любовта със свободата. Съединението на любовта със свободата е образа на Христа. Любовта на мъжа към жената, любовта на човека към човека се превръща в безбожна любов, когато се губи   духовната свобода, когато изчезва ликът, когато в нея отсъства безсмъртието и вечността. Истинската любов е утвърждаване на вечността.