Bulgarian
English
Житие на преподобния наш отец Григорий Декаполит
Преподобният Григорий се родил в град Иринопол в Десетоградие (на гръцки Декапол - съюз от 10 града в Исаврия, неголяма област в планините на Мала Азия, в южната й част; Иринопол - един от тези градове. По името на този съюз от градове преподобният Григорий и получил наименованието Декаполит) от християнски родители - Сергий и Марта, благочестива и богобоязлива жена. На осемгодишна възраст той бил даден да се учи на четмо и писмо и още в младостта си добре изучил словото Божие и се отличавал с усърдие към Божия храм. Стремейки се към небесното, той възненавидял всичко земно: не вкусвал приятни на вкус ястия, употребявал само проста и груба храна, отказал се да носи богати и меки дрехи, изхранвал се с ръкоделието си, като раздавал остатъка на бедните. Често се оттеглял в безмълвие и там насаме се молил на Бога да го удостои да Му бъде верен раб.
Когато Григорий навършил пълнолетие, родителите му възнамерявали да го оженят, но той тайно избягал и се оттеглил в един пустинен манастир, където приел монашество и ревностно се подвизавал в пост и въздържание, в молитви и непрестанни нощни бдения, възлагайки върху си всички тежести на най-строго монашеско житие.
Бащата на Григорий скоро умрял; а благочестивата му майка, след като го намерила след дълго издирване, не само не го укорила, но и одобрила намерението му да се посвети на монашески подвизи; помолила го само да премине в един друг манастир, където се намирал и брат му. Подчинявайки се на волята на майка си, преподобният се преселил там; но когато узнал, че настоятелят на този манастир е иконоборец, то, като горещ ревнител за православието, го изобличил пред цялото братство. Тогава настоятелят изпаднал в ярост и жестоко го набил, след което Григорий отишъл в друг манастир, където настоятел бил един сродник, на майка му, на име Симеон. Като посрещнал Григорий с радост, Симеон, мъж опитен в подвижническия живот, наставил юношата във всяка добродетел.
Като проживял тук около четиринадесет години, преподобни Григорий заслужил всеобщо уважение и всички започнали да го почитат като добродетелен и свят човек. Преуспявайки в дълбоко смирение и като желаел да стане съвършен монах, той изпросил от настоятеля позволение да се посели в уединена килия, та, като няма никаква житейска грижа, да прекарва времето в безмълвие. Като предвидил благото му произволение, настоятелят му наредил да се подвизава в една пещера в дълбока отвесна скална цепнатина. Светецът започнал да се подвизава с още по-голяма ревност в тази пещера. Но несмущаван от хорската мълва, той претърпял тук голямо безпокойство от демоните, които всячески му пакостели и го изкушавали, като се стараели да го прогонят от тяхното жилище. Те ту го заплашвали, като крещели: "Напусни нашето жилище, иначе много ще пострадаш от нас"; ту връхлитали срещу него, приемайки вид на страшни скорпиони. Но той оставал неуязвим и неустрашим.
Веднъж, когато стоял на молитва, бесовете наранили ръцете и нозете му, но той не обръщал внимание на нанасяните му рани, считайки ги за нищо. И бесовете със срам се оттеглили. След немного дни те му се явили във вид на воини, като заплашвали да го убият, но той направил кръстното знамение и те изчезнали. След това се явили на светеца, като блестели от светлина и му казали, че те са четиридесетте мъченици (има се предвид 40-те мъченици мъченици Севастийски, чиято памет Църквата празнува на 9 март). И са дошли да му дадат благодат и сила против демоните; но като предвидил козните им, той ги изобличил и те отново изчезнали. Също така били безсилни и другите изкушения, понеже Божията благодат му съдействала и изтребвала в него надиганията на плътта.
Скоро след това Господ сподобил Своя верен угодник с чудно посещение: Григорий изпаднал в състояние като че на някакво изстъпление, по време на което от небето му се явила блестяща светлина с неизказано благоухание, която изпълнила пещерата и останала в нея в продължение на много дни.
От този момент блаженият още повече усилил подвизите и молитвите си, като непрестанно викал към Господа от дълбините на душата си. Като преодолял по този начин дяволските козни, заради светия си и непорочен живот, преподобният се сподобил от Бога с благодатния дар на чудотворството. И тъй като не подобавало на този Божествен светилник на Църквата да остане под крина, Господ викнал към него от небето, както някога към патриарх Авраам (Бит. 12:1).
- Григорий, ако искаш да достигнеш съвършенство, излез от твоята земя и от твоя род и странствай за твое благо.
Като се подчинил на този Божествен глас, светият напуснал пещерата, отправил се към Ефес, за да намери кораб, с който да отплава към Константинопол (по това време Константинополската църква била обхваната от иконоборческата ерес), и ревнувайки за славата Божия и за чистотата на православието, светецът възнамерявал да излезе в негова защита и да изобличи лъжливите мъдрувания на еретиците. Но Божият Промисъл отсъдил друго: съгласно Божествения призив свети Григорий трябвало да прекара в странстване целия си останал живот, нямайки тук постоянен град, но търсейки бъдещия (Евр. 13:14), подобно на нашия Господ Иисус Христос, Който бил странник на земята и нямало къде глава да подслони (Мат. 8:20; Лк.9:58).
Като се отправил от Ефес към Константинопол, преподобният отначало се спрял в Проконис (днес Мармара, остров в западната част на Мраморно море), където един беден човек, въпреки строгите укази на царете иконоборци (Лъв III Исаврянин (716-741 г.), и особено сина му Константин Копроним (741-775 г.) и сина и приемник на последния Лъв IV Хазар (775-780 г.), забраняващи да се дава подслон на монасите, го приел радушно в своя дом заради Господа, за което и Господ го обогатил след немного дни.
Оттук светецът се отправил към Византион, но като срещнал препятствие за това, заключил, че няма Божия воля за отиването му там и се отправил към Енос (приморски град на юг от днешна Румелия, на запад от Константинопол). Тук той получил жесток побой от един конник, подтикнат към това от дявола. Но праведникът, докато търпял ударите, се молел на Бога да прости Той на неговия оскърбител и разбойникът, като видял кротостта му, се разкаял, помолил за прошка и получил от преподобния наставление занапред да не обижда никого.
Като отпътувал от тук с кораб, преподобният пристигнал в Христопол (град в Македония на река Стримон, течаща на 50 версти на североизток от Солин), откъдето се отправил към Солун.
Като престоял в Солун няколко дни, свети Григорий се отправил по суша към Коринт. Като отплавал от тук към Рим, по пътя той се спрял за известно време в Регия (град в югозападната част на Италия, на брега на Сицилийския пролив).
Като пристигнал в Рим, преподобният прекарал три месеца в безмълвие в една уединена келия, така че никой и не знаел за него. Но един бесноват направил известно пребиваването му в града: защото светецът го изцерил, като изгонил нечистия дух от него, и всички почнали да го почитат като светец. Тогава свети Григорий се отдалечил от там и като пристигнал в Сицилия, се затворил в една кула и пребивавал в нея в мълчание. Тук го нападнали демони, унищожили рогозката, на която спял, и всячески го изкушавали и му причинявали различни злокознени действия, но той ги прогонил с молитва.
Веднъж, пътешествайки, той срещнал сарацински воини (сарацини - наименование на арабите, скитнически разбойнически племена в Арабия; впоследствие това наименование се прилагало за всички мюсюлмани). Един от тях напоявал коня си при един кладенец и когато светецът се приближил, онзи насочил копието си, за да го убие. Но изведнъж ръката му застинала във въздуха, така че той не можел да я отпусне. Тогава тръгнал след преподобния, като го умолявал да го изцери. По-нататък по пътя светецът бил срещнат от един жестоко мъчен бесноват. Като се смилил над него, светецът отправил молитва към Бога и демонът оставил страдащия.
Накрая Григорий отново пристигнал в Солун и се поселил в манастира "Свети Мина". При това той пребивавал в такава нищета, че нямал никаква храна, нито с какво да се покрие, а носел само една дреха, която му служела и денем, и нощем. Когато чувствал непреодолим глад, той излизал от църквата и ако виждал някъде хранещи се на трапеза, влизал при тях и вкусвал немного храна. Но после почувствал, че не бива да се храни от чужд труд и решил да пребивава в храма без храна дотогава, докато Бог не му изпрати помощ свише. Но Бог, Който някога хранил пророк Илия чрез врани (3Цар.7:6) и Който нахранил по чудесен начин и много други добродетелни Свои раби, не оставил без помощ и този Свой верен раб; по внушение свише една боголюбива вдовица ежедневно му доставяла храна.
Работейки непрестанно върху себе си, свято пазейки душевна чистота и усъвършенствайки се в християнските добродетели, преподобният придобил голямо дръзновение пред Господа и се превърнал в жилище на Светия Дух. С божествен копнеж вървял той по тесния път на смиреномъдрия подвиг, като с непрестанното си бодърстване прогонвал далеч всяко нехайство и вражеските прилози, така че врагът и насън не можел да смущава въображението и помислите му. Съгласно името си, той наистина бил бодърстващ (Григорий на гръцки значи "бодърствуващ") по отношение на всички дела и помисли и очистил душата и тялото си от всички страсти.
Ръкоположен в сан на иерей, той отслужвал божествените служби със сърце съкрушено и с дух смирен; съвършено изтръгнал от себе си превъзнасянето и тщеславието. А повече от всичко пазел чистотата на православието и в словата, и в делата си. Като побеждавал, доколкото можел, еретиците, със словата и с писанията си учел хората да се покланят на светите икони и да ги почитат според преданието на Църквата.
Очистил много градове от сквернотата на иконоборството и убеждавал християните да пролеят дори и кръвта си за светите икони, ако се наложи, и сам бил готов да приеме смърт за тях, и бил безкръвен мъченик, подвизавайки се в дородетелите.
А като венец над всичките си добродетели той имал постоянна света молитва, устремявайки винаги ума си към Бога. Като песнословел и прославял Господа заедно със светите ангели, още тук той получил залога на неизказаната радост на вечното блаженство.
Веднъж нощем във видение му се явил Ангел Господен, който му връчил пламенен меч, за да порази с него цялата бесовска сила и да отсече от Църквата еретическите мъдрувания, а от сърцето си - греховните страсти. А понякога преподобният, зает с богомислие, чувал ангелско пение: така бил угоден на Бога и на ангелите, че намирайки се още в смъртното тяло, той вече се удостоявал с безсмъртни, божествени наслаждения, сподобявал се да слуша ангелско пение, което "ухо не е чувало" и неизказано да се услажда от него.
Като прекарал няколко години в Солун, преподобни Григорий тръгнал с един от учениците си към България, която по онова време била все още езическа, но като не достигнал до нея, се върнал. Когато ученикът го попитал защо той тъй скоро променил намерението си, преподобният отвърнал:
- Исках да прекарам там известно време, но виждам, че там слънцето не свети.
С тези думи той пророчески предвъзвестил безредиците, които възникнали там скоро след това и по време на които кръвта се леела като река и цялата страна била опожарена. След това преподобни Григорий отишъл от Солун във Византион, а оттам на планината Олимп, от която отново се върнал в Солун.
Като се подвизавал така и като мислел на земята за небесното, той се приближил до времето на заминаването си от този живот. Като заболял тежко от епилепсия, той лежал неподвижно на одъра си и горещо се молел Богу да го освободи от тази болест и да я замени с друга - водянка. Бог чул молитвата му: като го освободил от първата болест, Той му дал това, за което го молел преподобният. И тялото му тъй се раздуло, че заприличало на мех, напълнен с въздух.
Като напуснал Солун, преподобният с голям труд пристигнал в Константинопол, за да противодейства тук на иконоборческата ерес, и вече не се завърнал обратно. Той довел със себе си и двамата си ученици и сподвижници Йосиф и Йоан. По молба на православните монаси той скоро изпратил първия от тях в Рим при папа Лъв III, за да го помоли за помощ по повод на започналото гонение срещу светите икони, но по пътя към Рим той бил пленен от подкупени от императора иконоборец Лъв Арменин морски разбойници и бил заточен на остров Кипър.
На Йосиф не му било съдено да види повече сред живите своя велик учител. Скоро след това преподобният Григорий предал чистата си душа на Господа. Дванайсет дни преди кончината си той предузнал деня на смъртта си и наредил да го отведат в странноприемница, където на 20 ноември, тихо починал. Когато дошли да погребат честното му тяло, към него се приближил с вяра един болен, който имал тежко заболяване. така че не можел да стои изправен, а лицето му било постоянно наведено към земята. И ето, сторило му се, че някой отзад сложил ръката си върху него, и попитал стоящия зад него, да не би той да го е докоснал. Последният отговорил отрицателно и от това болният узнал, че това било силата Божия, осеняваща светеца, който и му дарувал изцеление, и той започнал да стои изправен, като се изцерил съвършено от болестта си. Друг бил измъчван от нечист дух, но веднага щом се приближил до гроба на преподобния, демонът го оставил. Един монах бил измъчван твърде много от плътска страст и вече бил близо до падение, но като дошъл на гроба на светеца, със сълзи молил за помощ - и плътската бран престанала, и той прославил светеца и въздал благодарност на Бога.
Така, след многотрудното земно странстване, преподобни Григорий достигнал вечния покой на небесата между светите ангели, които той още през земния си живот се удостоил да види и да чуе, и сега заедно с тях прославя с трисвети песнопения Единия в Троица Бог во веки.
Житие на свети Прокъл, архиепископ Цариградски
Свети Прокъл бил ученик на св. Йоан Златоуст. Възложено му било послушанието да прислужва при патриарха и да посещава идващите посетители. Един велможа бил наклеветен пред царя, свален от поста и изгонен от двореца. Той потърсил застъпничеството на св. Йоан Златоуст. Определен бил нощен час, за да не бъде забелязано посещението. Когато велможата пристигнал, Прокъл се приближил до вратата, но отвътре се чувал разговор. Той бил озадачен, кой може да е влязъл без негово знание. Надникнал през ключалката и видял, че зад св. Йоан стои благовиден мъж, който му диктува, а светителят пише. Прокъл казал на велможата, че св. Йоан сега е зает. Разговорът обаче продължил чак до разсъмване. Велможата си отишъл огорчен, без да бъде приет от патриарха. На сутринта св. Йоан Златоуст запитал своя килейник не е ли идвал велможата да го търси. Прокъл отговорил: "Да, идва, но аз не посмях да го пусна, защото с тебе беседваше някой друг почти цяла нощ".
- С кого съм беседвал? – рекъл св. Йоан. – Никой не е идвал при мене тази нощ.
Прокъл му описал външния вид на човека, как стоял близо до него и му говорел нещо на ухото. После погледнал иконата на св. ап. Павел, която била на стената, и рекъл:
- Ето, този бе човекът, който беше при тебе нощес!
Оказало се, че сам св. ап. Павел се явявал нощно време на св. Йоан Златоуст и му изяснявал посланията си, които по онова време светителят тълкувал.
След смъртта на св. Йоан Златоуст и подир една поредица от негови кратковременни наследници най-после св. Прокъл бил избран за цариградски патриарх в 434 година. Времето било смутно. Църквата била силно смущавана от еретически учения. Но св. Прокъл с дух на кротост и любов стоял твърдо на страната на истината. По негово ходатайство император Теодосий Млади, чиято майка императрица Евдоксия била най-голям враг на св. Йоан Златоуст, разрешил да бъдат пренесени св. мощи на последния от мястото на неговото заточение в Цариград. Това станало на 27 януари 438 година.
По време на неговото патриаршеско служение в Цариград станало и друго важно знамение. При едно голямо земетресение гражданите избягали вън от града, за да не бъдат застигнати от рушащите се здания. Патриархът извършил молебен с кръстно шествие, при което всички викали: "Господи, помилуй!" и със сълзи се молели да прекрати Господ това голямо бедствие. Тогава едно момченце изпаднало в особено състояние и чуло, как ангелските хорове пеят: "Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безмерний!" Щом чули това, християните въодушевено запяли тази ангелска песен, като прибавили от себе си "Помилуй нас!" Земетресението се прекратило. Оттогава тази свещена песен била приета в ежедневно богослужебно употребление от цялата Православна Църква.
Св. патриарх Прокъл починал на 20 ноември 447 година.
Св. Дазий Доростолски - първият Христов мъченик в българските земи
Не само че е първият мъченик по тези земи, но автентични източници от IV-IХ в. свидетелстват за широко почитане и развит култ в целия християнски свят. Непрекъснат е интересът към доростолския (силистренския) светец и сред научната общественост, който датира от миналия век и се задържа до ден днешен. Специални изследвания и нарочни глави в монографии на св. Дазий посветиха светилата на раннохристиянската археология, история, епиграфика и литература - Х. Делайе, Н. Цойлер, Ф. Кумонт, А. Бутлер, Е. Крумбахер, Х. Крафт, В. Заимова, Й. Барня, А. Аморе и др. Наскоро излязлата книга за мартириума на св. Дазий от проф. Р. Пилингер от Виенския университет обобщи достигнатото и способства за доуточняването съдбата на този достоен Христов мъченик. Нека спомена и множеството наративни, археологически и художествени източници, разкриващи съдбата и мъченическата смърт на св. Дазий - житието му от IV-V в., съхранявано в Парижката национална библиотека, Санаксариумът на Цариградската патриаршия от IХ в., Сирийския календар от Едеса и Мъченическата история на Иероним от средата на V в., Менеалогия на Василий II от началото на ХI в., Историята на страданията на Роман, Миниатюрата от Менеалогия, Саркофага от Анкона и надписа от Аксиополис от VI в. и пр.
Сцена с посичането на св. Дасий ДоростолскиНай-ранното изображение на светеца е върху Менеалогия (месецослова) на Василий II от началото на ХI век. Представен е като мъж над средна възраст, с посребрена коса и брада, в синя свободна туника, изправен пред палач с меч в ръка. Сцената се развива на равнинно място в подножието на четири хълма. Като знаем, че в края на Х в. Дръстър (Силистра) е бил добре познат на константинополския елит, който вкупом бил тук на брега на Дунав през 971 г. с Йоан Цимисхи, то не е изключено художникът да е имал представа за топографията на града. Що се отнася до образа на св. Дазий, то засега той действително е най-ранният в изобразителното изкуство, но дали е автентичен и дали почива на стари художествени образци, не може да се каже нищо определено.
Много по-автентично и заслужаващо доверие и внимание е житието на доростолския светец. Написването му може да се определи най-рано след църковния събор в Никея от 325 г. и най-късно преди пренасянето мощите на Дазий от Доростол (Силистра) в Анкона, т. е. последната четвърт на VI век. Най-вероятно е авторът да е сирийски християнин. Връзките между християните в Добруджа и Сирия са засвидетелствани в писмени и епиграфски паметници и вече са коментирани многократно в историческата наука. Само ще вметна, че около Силистра са разположени най-ранните на Балканите скални манастири, в които през IV-VI в. е служено точно според изискванията на сирийската литургика.
Фабулата на житието в общи линии следва схемата на тогавашната агиографска литература. Дазий, по произход от местните траки, служи като обикновен войник в ХI Клавдиев легион по време на съвместното управление на Максимиан и Диоклециан (т. е. между 284-305 г.). По време на новогодишните карнавални езически шествия в чест на Кронус на него се пада жребият да играе роля на земното превъплъщение на божеството и в продължение на 30 дни, облечен в царски одежди, да предвожда бесовските ритуали. Като истински християнин Дазий отказва да бъде съпричастен към езическия култ, поради което е изправен на съд пред легата на легиона Басос. При разпитите Дазий отново категорично отказва да се моли пред обожествените образи на императорите, като казва: "Аз изповядвам, че съм християнин, както много пъти изповядвах, и не се покорявам на никого, освен на единия безгрешен и вечен Бог - Отец, Син и Свети Дух в трите имена и начала, но в една същност.” Следват жестоки изтезания и на 20 ноември, петък, Дазий е посечен, за да се увенчае с мъченическа слава. При внимателно вникване в текста за просветения читател става ясно, че законите на жанра са спазени, но само донякъде. Близо една трета от разказа е своеобразно отклонение, за да се проследи езическият ритуал, посветен на Кронус и провеждан ежегодно в една войнишка среда като Дуросторум. И това не е случайно, а преднамерено внушение на автора, носочено към съвременниците му, които през V-VI в. още били подвластни на езическата обредност. Тази традиция явно е била толкова силна, та е достигнала до денднешен в българските земи под формата на кукерски игри.
Годината на мъченическата смърт на Дазий е при съвместното управление на Диоклециан и Максимиан (284-305), 20 ноември, петък, към четвъртия час (10 часа сутринта) на 24 ден от новолунието. В периода от 284 до 305 г. 20 ноември с петък съвпада с 20.ХI.292 г. и 302 г. Навярно в една от тези две години е посечен св. Дазий. Предпочитанията са към 302 г., поради засиления натиск срещу християните в по-късните години от съвместното управление на Диоклециан и Максимиан.
Любопитно е споменаването на св. Дазий в Мъченическата история на Хиероним и в други източници както в Доростол, така и в други градове на империята - Хераклея, Аксиополис, Путеоли и пр. Това най-вероятно отразява широката популярност на светеца в различни части на империята през V-VII в., в чест на когото в различни градове са издигани храмове или параклиси.
Един от солидните документи за мъченичеството на Дазий в Доростол е един саркофаг, съхранен в музея Диоцезиано на големия италиански град Анкона, върху който на гръцки е изписано: "На това място лежи св. Дазий, пренесен от Доростол”. Особено важно е наблюдението, че в надписа е използвана гръцката форма на тракийското име на града Доростол, характерна тъкмо за V-VI в. Несъмнено в този саркофаг са лежали светите мощи на Дазий, пренесени от Доростол в Италия при бягството на ромейските му обитатели-християни и при аваро-славянските нашествия в края на VI в. Споменът за родния град на Дазий обаче продължил да живее вековечно в сърцата на християните.