В сряда - 22 октомври, една женска усмивка украсява първата страница на всички френски всекидневници. Проницателният поглед на две яркосини палави очи излъчват радост и доверие. Но не става дума за сластната фигура на поредната изгряваща попзвезда, а за сбръчкания лик като ябълка петровка наесен на дребна старица, с вързана на косите забрадка, басмена рокля и кецове.

Неизбежните рейтингови проучвания от години поставят Сестра Емануела между петте най-уважавани и обичани личности. Медиите се готвеха на 16 ноември да почетат 100-годишния й рожден ден, но тя, съвсем в съгласие с познатото й нестандартно поведение, им устрои последната си шега: “Денят на смъртта ми - казваше тя - ще бъде най-хубавият ден в живота ми... Ще бъда изстреляна към Господа, хоп, ей така, като ракета, и тогава Той няма да ме пита за мястото ми в рейтингите и колко мои книги се продават, а колко съм обичала.” “Смъртта си приемем подобно на ликуващия момент, в който детето се хвърля в обятията на татко си.”

Сестра Емануела издъхна в съня си на 20 октомври, три седмици преди да стане столетница. И ето, че изведнъж политици, общественици, медийни звезди и обикновени хора насочиха погледите си към спомена за дребната старица. Цяла Франция за малко забрави грижите и суетите около световната криза, пренебрегна борсовите квоти, спада на жизненото равнище, за да насочи сърцата си към образа на Сестра Емануела. Защо така? Родена в Брюксел, тази двадесет и три годишна франко-белгийка от буржуазен произход, приема монашеството в мисионерския орден “Сионска Света Богородица”. Днес, когато я питат за причините на този избор, тя отговаря: “Разбрах, че един само мъж не би задоволил цялата ми любов... Търсех нещо по-велико, по-въодушевяващо. Избрах Бог... може би не бих могла да остана вярна на мъж, както останах вярна на него.”

В следващите двадесет и осем години сестрата преподава френски език и философия в Цариградския колеж, без да престава да търси истината, изучавайки Юдеизма, Исляма, Будизма, Конфуций и Лао Дзе, но и Свети Тома Аквински и най-вече любимия й философ Блез Паскал, който пише: “Няма окончателно доказателство, че Бог съществува. Или се отказваш да вярваш в него и тогава поемаш риска да се погубиш вечно, или залагаш, че Бог съществува и тогава дори да сбъркаш, нищо не губиш.”

Следващите десет години Сестра Емануела преподава в Тунис, а накрая - в Египет. В 1979 г., на 62-годишна възраст тя заслужено би могла да ползва правото си на спокойна пенсия в дома, с който орденът разполага в Южна Франция. Вместо това тя предпочита да остане в Кайро на разположение на най-нисшите. Въпреки отрицателното отношение на йерархията, тя успава да я склони и заживява “бедна между бедните” в бивша козя колиба сред огромното чудовищно бунище на египетската столица. В непоносима смрад, плъхове и миазми, там 4000 лумпенизирани парии преживяват от ръчното рециклиране на хилядите тонове буклук, изсипвани всеки ден. Нито ток, нито вода, нито канализация, никаква медицинска помощ. Алкохолът и дрогата поразяват. Момичетата, омъжени на дванадесет годишна възраст, раждат всяка година. Половината деца умират от тетанус още през първите десет месеца, оживелите няма никога да стъпят в училище. Нищета и отчаяние!

Но пенсионираната калугерка не се отчайва, а действа. С упоритост и дори нахалство, тя чука на вратите на отговорните, докато се отворят; търси помощи, докато не намери; иска средства, докато не получи. Неуморно кръстосва Европа и Америка, където гласът и усмивката й впечатляват, а свободният, пряк и понякога укорителен тон смущават. Не минават десет години в бунището, тя успява да прокара ток и вода, създава медицински център и училище. Благодарение на ваксинацията детската смъртност спада драстично. В противоречие с доктрината на Ватикана, Сестра Емануела раздава противозачатъчни средства на жените, “за да си възвърнат достойнството”. Но това не е достатъчно - “да дадеш риба на гладния е хубаво, но не стига - казваше тя - по-добре е да му дадеш въдица и да го научиш на риболов.” За целта тя създава завод и търговска мрежа за сортиране на боклуците и превръщане на отпадъците в тор. В 1993 г., след 22 години живот между унижените и оскърбените, 85-годишната Сестра Еманиела склонява да се оттегли във Франция, но не и за почивка. С книгите си, призивите си, с присъствието си в обществения живот, тя до последния момент раздухва “епидемията на любовта”, възбудена от нея преди четиридесет години от дъното на човешката нищета.

Днес сдружението АСМАЕ, създадено от нея, разполага с бюджет от 3,8 милиона евро, провежда 203 здравни и просветни инициативи в девет страни от четирите континента, които ползват 70 000 деца от цял свят. Броени седмици преди смъртта си, Сестра Еманиела казваше: “Човек трябва да притежава много широк поглед върху религията. Религията не се състои в това само да поддържаш връзка с Бога, а и да търсиш чрез него връзката с човека... Мечтаех за една църква бедна и служеща, но излъчваща евангелска любов, за да настъпи най-сетне справедлив и по-братски живот... В началото смятах, че евангелизирам вехтошарите дрипльовци, защото ме научиха как се живее по евангелски... Разширих хоризонта си, като в него обхванах цялото човечество, а не само онези, които принадлежат на моята вярска общност, каквато и да би била тя... Сега изгорих книгите си и тетрадките си по теология, защото днес знам, че Бог не принадлежи ни на философите, ни на учените. Бог е само любов! Без общуване, без споделяне, без солидарност, човечеството не може да напредне. Това значи, че с оптимизъм, воля и любов трябва да постоянстваме, защото Бог не харесва страданието, защото ни е създал за щастие. Да се радваш на живота е дълг, но не можеш на щастието да се радваш сам, нито да го градиш върху нещастието на другите, защото по този начин не можеш да оталожиш глада си за щастие.”