Свети мъченик Трифон

Свети Трифон е мъченик, светец-лечител, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в Малоазийската провинция Фригия, гр. Апамия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното.

Едва на 17 години си спечелва голяма слава, като излекува дъщерята на римския император Гордиан III. Наследникът на Гордиан обаче - Деций Траян, се оказва непримирим враг на християнското учение. Той заповядва всички по-тачени светци да бъдат изправени пред съд. Сред тях е и Трифон, който не пожелава да се отрече от вярата си и загива като мъченик.

Свети Трифон се счита за пазач на лозята и празникът е в негова чест.

Трифоновден

Трифоновден е неподвижен православен църковен празник в чест на свети Трифон, който се отбелязва от Българската православна църква на 1 февруари (по юлианския календар).[1] Празникът е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци — 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват както следва: 1 февруари — Трифоновден; 2 февруари — Сретение Господне и 3 февруари — Свети Симеон.

Народният празник Трифон Зарезан се почита от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите. Някои хора го празнуват на 1 февруари, а други на 14 февруари.

Трифон Зарезан

Трифон Зарезан (или Ден на лозаря) е български народен празник в чест на свети Трифон. Празнува се от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите на 14 февруари (по григорианския календар) или на 1 февруари, когато Българската православна църква официално чества Трифоновден. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

Обичаи

Обичаите повеляват да се омеси хляб — пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“. След това всички се събират и избират „царя на лозята“. Едва тогава започва общо угощение. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар. Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село. Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните — за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.

Празничната трапеза

Тя трябва да бъде приготвена с необходимото внимание от страна на домакинята. Още в ранни зори тя става, за да приготви прясна пита. За целта са необходими единствено 1 кг брашно и 1 чаена лъжичка сол. Брашното се пресява, за да остане само най-чистото от него. След това трябва равномерно да се посоли и от него да се замеси тесто, като се прибавят 2 чаени чаши хладка вода. Тестото се меси докато започне да образува шупли. След това направената пита се изпича в добре загрята предварително фурна. След като питата е готова, се покрива с памучна кърпа, за да не изсъхне кората ѝ. Като основно ястие по стар български обичай се препоръчва пълнена кокошка с ориз или булгур.

Свети мъченици Фелицитата и Перпетуя

Фелицитата и Перпетуя са мъченици за християнската вяра от времето на римски Картаген. Двете, заедно с последователите си, били посечени на форума в Картаген в емблематичната за римската история 203 г. Фелицитата и Перпатуя са приети за християнски закрилнички и патронки на античен Картаген.

Семантика

За техния арест, затвор и мъченичество разказват «Страстите на Света Перпетуя, Фелицитата и пострадалите с тях» — един от първите подобни документи в историята на християнската църква. Действието се развива по време на управлението на първия страстен гонител на християните - император Септимий Север, който е потомствен наследник на романизирана либо-финикийска или пуническа фамилия [1] - факт, който никак не пропуска да демонстрира като владетел: издига статуя на Ханибал Барка в Рим и никога не прикрива африканския си акцент, а родната му сестра дори не знае латински, а владее само пунически език.

Перпетуя произхождала от знатен род (източниците не сочат какъв - римски или пунически) и живеела в римски Картаген. Тя приела свето кръщение тайно от своя баща езичник и въпреки молбите, сълзите и увещанията му, останала непоколебима в истинната вяра. На двадесет и две години от рождението си тя овдовяла, имайки на ръцете си кърмаче, което гледала сама. По примера ѝ нейния брат Сатир, слугинята ѝ Фелицитата и Ревокат (също слуга), Саторнил и Секунд (от благороден произход) също се готвели да приемат светото кръщение. Всички те, воглаве с Перпетуя, били задържани от езическите картагенски съдии и хвърлени в тясна тъмница. По време на задържането ѝ бащата на Перпетуя я навестил като се стремял да разколебае твърдостта на вярата ѝ, събуждайки у нея майчината любов към малкото ѝ дете, като я уверявал в името на бъдещето на детето си да се откаже от вярата, обаче любовта ѝ към Христа била по-силна от всяка земна привързаност.

Видението на Перпетуя

Преди страданието си за вярата Перпетуя описала свое видение, намирайки се в тъмницата:

„Видях златна стълба, извънредно висока, която стигаше от земята до небето. Тя беше толкова тясна, че по нея едва можеше да се изкачи един човек, а от двете ѝ страни бяха забити остри мечове, ножове, копия, кинжали, гвоздеи, куки, и други подобни предмети. В долния край на стълбата се намирше страшен змей, готов да се нахвърли върху тези, които се опитваха да се изкачат. Без да обръща внимание на змея, Сатир без страх пръв се изкачи по стълбата. Като стигна благополучно до последното стъпало, той се обърнал към мене с думите:"

- Перпетуя! Чакам те, но се пази да не те погълне змеят.
- Аз не се боя от него - отговорила му Перпетуя.

След което се решила в името на Господа да се изкатери по стълбата. Когато се приближила към стълбата, като първо стъпало тя настъпила главата на змията. И когато се изкачила на върха на стълбата, видяла прекрасно райско селение край зелена поляна на която добрият пастир пасял стадото си овце. Добрият пастир подал ръцете на Перпетуя да слезе от стълбата изричайки "Амин". В горния свят Перпетуя видяла изцелен погиналия ѝ от обезобразяваща го болест млад некръстен брат, който вече бил приел Божието благоволение. Също така Перпетуя победила дивия египтянин (вероятно символизиращ хиксосите), което ѝ съновидение се тълкувало постфактум като победа над дявола.

Когато Перпетуя разказала за това видение на своите сподвижници, всички те го разбрали като предсказание за своя страдалчески подвиг. Оттогава те изцяло се отрекли от земните привързаности и съсредоточили всичките си мисли върху вечността.

Мъченическата смърт

Епизодът с Перпетуя и нейната слугиня Фелицитата осъдени на смърт по времето на римски Картаген предава гоненията на християните. По време на тези гонения, много юноши били хвърляни заради изповядваното от тях християнство на дивите зверове в цирка, а особеното и символичното в случая с Перпетуя и Фелицитата било, че срещу тях пуснали бясна биволица, за да ги убие с рогата си. Но зверовете не успели да ги разкъсат, поради което те били посечени с мечове и ножове, като предание даже разказва, че ръката на палача не могла да попадне в гърлото на Перпетуя и тя сама доближила меча му до шията си, за да загине геройски в името на Христа.

Константин Победоносцев предава в изследването си "История на православната църква до началото на разделението на църквата" раннохристиянска легенда, че бащата на Перпетуя я посъветвал да пожертва по стар пунически обичай първородната си мъжка рожба за императора, но тя отказала по християнски и по майчински (майка ѝ била християнка). В тъмницата родила и момиченце.

Житие на св. мъченица Фивия Перпетуа

Фивия Перпетуа била млада майка с малко дете; произхождала от знатен род в Картаген (Северна Африка). Тъкмо се готвела заедно с единия си брат, с някои домашни и познати да приеме свето кръщение, когато избухнало жестоко гонение срещу християните при римския император Септимий Север (193-211). Били задържани под стража всички оглашени, които се готвели за свето кръщение, и били изправени на съд. Тук били: Фивия Перпетуа, единият й брат, слугинята й Фелицита и други трима момци. Съдията ги убеждавал да принесат жертва на езическите богове, но те решително отговорили, че вярват в единия истински Бог и не могат да се кланят на идоли.

По време на това разследване дошъл и бащата на Перпетуа - ревностен езичник, и заедно със съдията започнал да убеждава дъщеря си да се отрече от християнската вяра. Но и неговите увещания отишли напразно. Тогава пуснали временно всички задържани християни, като упражнявали върху тях някакъв надзор. В това време те намерили начин да приемат свето кръщение. "Наставена от Светия Дух - казала Перпетуа - аз се молех само за едно - да ми дарува Бог търпение всред страданията, които ми предстояха".

След някое време отново ги прибрали в тъмницата, където те ужасно страдали, понеже тъмницата била толкова тясна и претъпкана със затворници, че в нея едва могло да се диша. Освен това, стражарите се отнасяли към тях грубо и жестоко. Всичко това било много трудно за жените християнки, особено за Перпетуа, която имала дете–кърмаче, и за Фелицитата, която преждевременно родила в затвора. Но християнските жени с мъченическо търпение понасяли всичко. Освен това, Перпетуа страдала душевно от голямата скръб на родителите и особено на баща си, който я обичал повече от всичките си деца. Той й говорел с плач:

- Дъще моя, съжали моята старост! Спомни си, че аз винаги съм те обичал повече от всичко в света! Съжали невинното си дете - как то ще живее без майка? Не безчести семейството и целия ни род - как ще можем да се покажем навън, ако ти загинеш от ръката на палача?

Старецът падал на колене пред дъщеря си, облян в сълзи целувал ръцете й. А майката само плачела и мълчала, защото навярно била тайна християнка и разбирала, че дъщерята не може да жертвува вярата си дори заради любещия баща и любимото дете. Сърцето на Перпетуа се късало, като гледала отчаянието на баща си. Тя плачела, целувала го, но не могла да се съгласи да се отрече от Господа, и затова казвала на баща си:

- Не плачи, татко, защото всичко е в ръцете на Господа! Ние не от себе си зависим, а от Неговата света воля.

Тая пълна покорност на Божията воля давала на Перпетуа чудно спокойствие, при което и тъмницата, и жестоките мъчения й се показвали като утеха, понеже страдала за Бога. А Господ в милостта Си я укрепвал с чудни видения, като обещавал небесни награди на всички страдащи за Него.

Скоро повикали всички затворници на публично разследване. В съдилището се събрало множество народ. Затворниците гръмко изповядвали Господа Иисуса Христа. Когато дошъл редът на Перпетуа, баща й с детето на ръце се промъкнал през тълпата и отново започнал да я моли да се отрече:

- Съжали се над това дете! Какво ще стане с него без тебе?
Присъединил се и съдията към нещастния старец:
- Нима не ти е тежко да омрачиш с такава тъга последните години на баща си, като изоставиш а невинното си дете? Съгласи се да принесеш жертва!
– Не мога - отговорила Перпетуа.
– Нима решително се обявяваш за християнка?
– Да, аз съм християнка!

Тогава съдията прочел присъдата: Всички християни се осъждат да бъдат разкъсани от диви зверове в амфитеатъра на празника по случай рождения ден на престолонаследника. Когато ги повели на смърт, не страх, а радост била изписана върху лицата им. Зверовете не се докоснали до осъдените. Тогава християните били посечени с меч. Понеже палачът треперел от вълнение, света Перпетуа сама сложила меча му на гърлото си, за да й отреже главата.