Проповед на Папа Бенедикт XVI на Светата литургия за Тържеството на Светите Апостоли Петър и Павел, 29 юни 2007. Скъпи братя и сестри!
Днешният празник ми дава възможността да размишлявам върху изповедта на Петър - решителен момент в пътя на Исусовите ученици. Синоптичните Евангелия го ситуират в околностите на Кесария Филипова (срв. Мт. 16, 13-20; Мк. 8, 27-30; Лк. 9, 18-22). На свой ред, Йоан е запазил за нас друго много важно признание на Петър след чудото с хлябовете и словото на Исус в синагогата в Капернаум (срв. Ин. 6, 66-70). В току-що прочетения текст Матей ни припомня, че Исус дава на Симон прозвището „Кифа", „Камък". Исус заявява, че иска да построи „на този камък" Своята Църква, и в тази перспектива дарява на Петър властта на ключовете (срв. Мт. 16, 17-19). От тези разкази се вижда ясно, че изповедта на Петър е неразделна от пастирската задача, поверена му по отношение на Христовото стадо. Съгласно всички Евангелисти, изповедта на Симон става в решителен момент в живота на Исус: когато, след като е проповядвал в Галилея, Той се насочва решително към Йерусалим, за да доведе докрай, чрез смъртта Си на кръста и възкресението Си, Своята спасителна мисия. Учениците Му биват запознати с това решение: Исус ги приканва да направят своя избор, който ще ги отличи от тълпата, за да станат общност от вярващи в Него, Негово „семейство", начало на Църквата. Всъщност има два начина да бъде „видян" и „познат" Исус: единият - на тълпата — е по-повърхностен; другият — на учениците - е по-проницателен и автентичен. С двойно поставения въпрос: „Какво казват хората?" и „Какво казвате вие за Мен?", Исус приканва Своите ученици да си дадат сметка за тази различна перспектива. Хората мислят Исус за пророк. Това не е лъжа, но не е достатъчно и не е точно. Затова се налага да се отиде по-далеч, да се признае уникалността на Личността на Исус от Назарет, Неговата новост. И днес е така: мнозина се доближават до Исус, можем да кажем, външно.
Не успяват обаче да доловят Неговата уникалност. Идва ми на ум онова, което Исус казва на Филип по време на Тайната Вечеря: „Толкова време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе?" (Ин. 14, 9). Както тогава, така и днес хората „мислят" различни неща за Исус. И както тогава, и към нас, Своите днешни ученици, Исус отправя Своя въпрос: „А вие Кой казвате, че съм?" Искаме да направим наш отговора на Петър. Според Евангелието на Марко той казва: „Ти си Христос!" (8, 29). У Лука се казва: „Христос Божи" (9, 20). У Матей звучи така: „Ти си Христос, Син на живия Бог" (16, 16). И накрая у Йоан: „Ти си Светият Божи!" (6, 69). Всички тези отговори са правилни, валидни и за нас. Да се спрем по-специално върху текста на Матей, прозвучал в днешната Литургия. Според някои учени формулата, изложена тук, предполага един следпасхален контекст, и по-точно, би трябвало да се свърже с някакво лично явяване на възкръсналия Исус на Петър; явяване, аналогично на онова, което е имал Павел по пътя за Дамаск. Всъщност задачата, поверена от Господа на Петър, е свързана с личните взаимоотношения, които историческият Исус е имал с рибаря Симон, като се започне от първата Му среща с него, когато му казва: „Ти си Симон... Ще се наречеш Кифа (което означава Петър)" (Ин. 1, 42). Подчертава това евангелистът Йоан - и той рибар, и другар, заедно с брат си Яков, на двамата братя Симон и Андрей. Исус, Който след възкресението Си ще призове Савел, е Същият, Който - все още пребиваващ в историята, приближава до Себе Си след кръщението Си в Йордан четиримата братя - рибари, тогава ученици на Кръстителя (срв. Ин. 1, 35-42). Исус отива да ги търси на брега на Галилейското езеро и ги призовава да Го следват, за да станат „ловци на човеци" (срв. Мк. 1, 16-20). След това Той поверява на Петър особена задача, признавайки по този начин в него специалния дар на вярата, получен от Небесния Отец. Всичко това, несъмнено, по-късно е било озарено от Пасхалния опит, но остава завинаги свързано с историческите събития, предшестващи Пасхата. Паралелът между Петър и Павел е разбираем, но той не би могъл да намали значението на историческия път на Симон с неговия Учител и Господ, Който от самото начало го характеризира като „скала", върху която трябва да бъде изградена новата общност - Църквата.
В синоптичните Евангелия изповедта на Петър винаги е следвана от известяването от страна на Исус на предстоящите Му страдания. Възвестяване, на което Петър реагира, защото все още не е в състояние да го разбере. Но става дума за нещо фундаментално, затова Исус настоява толкова много на него. И наистина, имената, които Петър Му дава - Ти си „Христос", „Христос Божи", „Синът на живия Бог", - се разбират истински единствено в светлината на тайната на Неговата смърт и възкресение. Вярно е и обратното: събитието на Кръста разкрива своя пълен смисъл само ако „Този Човек", Който е страдал и умрял на Кръста, „е -бил наистина Син Божи" - да използваме думите, произнесени от стотника пред Разпнатия (срв. Мк. 15, 39). Тези текстове ни казват ясно, че целостта на християнската вяра се предава чрез изповедта на Петър, озарена е от учението на Исус по Неговия „път" към славата, тоест от Неговия абсолютно присъщ начин да бъде Месия и Син Божи. Един „тесен" път, един скандален „начин" за учениците от всички времена, които неизбежно се поддават на това да мислят според човеците, а не според Бога (срв. Мт. 16, 23). И днес, както във времето на Исус, не е достатъчно единствено да изповядваме правилно вярата; нужно е отново и отново да се учим от Господа на начина, по който Той е Спасител, и на пътя, по който трябва да Го следваме. Трябва да признаем, че и за вярващия Кръстът е винаги труден за приемане. Инстинктът ни подтиква да го отхвърлим и изкусителят ни кара да мислим, че по-умно е да се грижим за спасението на нас самите, отколкото да губим живота си от вярност към любовта.
Какво е било трудно да приемат хората, за които говори Христос? Какво е, което продължава да бъде трудно и днес за мнозина? Труден за приемане е фактът, че Той претендира да бъде не просто един от пророците, а Син Божи и да има властта на Самия Бог. Когато Го слушат да проповядва, когато Го виждат да лекува болните, да евангелизира малките и бедните, да помирява грешниците, учениците постепенно са започнали да разбират, че Той е Месията в най-висшия смисъл на думата - тоест, не е просто човек, изпратен от Бога, а е Самият Бог, станал Човек. Ясно е, че всичко това е било много по-голямо от тях, надхвърляло е способността им да го разберат. Могли са да изразят вярата си с термини от юдейската традиция: „Христос", „Син Божи", „Господ". Но за да съвпаднат наистина с действителността, тези термини трябва по някакъв начин да бъдат разчетени в най-дълбоката им истинност: Сам Исус с живота Си разкрива пълния им смисъл, който винаги е изненадващ, нещо повече - парадоксален по отношение на съществуващите мнения. И вярата на учениците е трябвало да се адаптира постепенно към това. Тя ни се представя като странстване, което има като своя изходна точка опита им с историческия Исус, намира основание в Пасхалната тайна, но трябва да продължи и след това под действието на Светия Дух.
Такава е била и вярата на Църквата в хода на историята, такава е вярата и на нас, днешните християни. Здраво основана върху „скалата" на Петър, тя е странстване към пълнотата на онази истина, която Рибарят от Галилея е изповядал със страстна убеденост: „Ти си Христос, Син на живия Бог" (Мт. 16, 16). В изповядването на вярата на Петър, скъпи братя и сестри, можем да се чувстваме и да сме всички само едно, въпреки разделенията, които в хода на вековете са разкъсвали единството на Църквата с последици, продължаващи до днес. В името на Светите Петър и Павел нека да обновим днес, заедно с нашите братя, дошли от Константинопол - на които още веднъж благодаря за присъствието им на това наше отслужване, — решимостта си да приемем докрай волята на Христос, Който желае да сме напълно единни. Нека ни води и придружава винаги със своето застъпничество Пресветата Божия Майка: нейната непогрешима вяра, която подкрепя вярата на Петър и на Апостолите, да продължи да подкрепя и вярата на всички поколения християни. Царице на Апостолите, моли се за нас!