Епикур е роден през 341 г. преди Рождество Христово. Според едното становище неговото родно място е Атина, а според друго - о-в Самос. Шест години преди раждането на Епикур Платон е вече мъртъв, а Аристотел, в двора на Филип Македонски изпълнява своите възпитателни функции. Негов ученик е бъдещият Александър Велики. Родителите на Епикур изглежда са били атински заселници на о-в Самос. Той има трима братя, които по-късно стават членове на неговата знаменита философска школа - „Градината".Детството и юношеството на Епикур преминават на о-в Самос, а също така и в Мала Азия, където се намират значителните философски центрове на досократическата мъдрост. Учителят на Епикур е първоначално собственият му баща, но между 14 и 18 годишната си възраст бъдещият философ се обучава при платоника Панфил. Младият Епикур се запознава и с атомическото учение на Демокрит и се превръща в последователен привърженик на неговите идеи.

Придобил достатъчно знания, Епикур става преподавател в различни градове - Колофон, Митилена, Лампсак. През 306 г. се завръща в Атина, последван от учениците си. Тук той основава знаменитата си философска школа, известна под названието „Градината на Епикур". Той си спечелва и прозвището „философа на градината". Неговата слава е много голяма и той се радва на многобройни ученици и последователи. Между последните са жени и дори роби, защото според Епикур знанието е равнодостъпно за Всички. Така школата на Епикур се превръща в другарска общност, диреща мира и спокойствието далеч повече, отколкото ди-алектическите дискусии, предлагани от Академията на Платон и Лицея на Аристотел. Тази общност скоро се превръща в малък град, чиито жители се опитват да практикуват максимата на Епикур: "Преживей незабелязано". Особено се различава шкодата на Епикур от училището или Портиката, основана по същото време от Зенон Стоика, радваща се на многобройна аудитория. Стоиците живеят в общност, обединена от авторитета на учителя си, даващ пример на самообладание и спокойна размисъл. Но стоиците, за разлика от епикурейците, подчертават значението и ролята на участието си в обществения живот.

Епикур умира през 270 г., на 71 годишна възраст.

Епохата на Епикур е свързана с резултатите от походите на Александър Македонски. Старата, класическа ера на Гърция отминава. Появяват се потребностите от необходимите преобразования във всички области на живота, философията не може да бъде отмината от поредното разместване на духовните пластове. Велик изразител на тези нови тенденции е и Епикур.

Според него философия, която е без практическа стойност и не учи хората как правилно да построят живота си, няма никакво значение. Философията е подобно на лекарството, което трябва да се дава на болния. Защото човек е наистина подхвърлен на три значителни опасности: страхът, невежеството, лошите наклонности. Мъдростта - ето целта на всеки един от хората. Но мъдрецът никога не трябва да се занимава с политика, защото мъдрият добре разбира, че човек по природа не е нито социален, нито притежава културни нрави. Политиката носи фалшива и бързо отшумяваща слава. Мъдрецът води живота си скришом, защото той не се грижи за утрешния ден, а гледа далече в бъдещето, осланяйки се на разума.

Според Епикур удоволствието е принципът и целта на щастливия живот. Удоволствието е първото от благата, което ни предлага самата природа. По законите на природата ние се стремим към удоволствието и избягваме неща, които ни носят страдание. Доброто е всичко онова, което ни предлага физическо благо. Под удоволствие Епикур разбира насладата на тялото и преди всичко задоволяването на стомаха. Той отбелязва, че принципът и коренът на благото се изграждат върху удоволствието на стомаха. Чак след това можем да помислим за духовните блага и за висшите ценности. Защото закон на нашия живот е да избягваме физическата болка и страданията на душата. Но удоволствието не е само с негативно съдържание, характерно е отсъствието на страданието.

Удоволствието, според Епикур, е много по-различно от онова, което препоръчват Аристип и ки-ренайците. Последните действително свеждат щастието до продължителност на сетивните усещания, които имат приятно и възбуждащо значение единствено за тялото. Епикур счита, че удоволствието означава покой, стабилно и конструктивно състояние на единството между духа и тялото. Самият Епикур отбелязва, че за него удоволствието е висше благо тогава, когато свидетелства не само за отсъствие на физическо страдание, но и за спокойствие на духа. Удоволствието в никакъв случай не се състои само във физическа наслада, защото в много случаи те водят до злини, болести, довеждат до изчерпване силата на усетите ни.

Тъкмо затова Епикур препоръчва тези удоволствия, които подчертават хармоничната ни връзка с природата. Удоволствията са вид естествено, природно благо. Те са действително физически и духовни, но по-важни са тези на душата. Чрез паметта и душата ние например можем да си спомняме за минали наслади, да преценяваме настоящите и да планираме бъдещите. Така достигаме до щастието, което представлява акумулиране на физически, но главно на духовни наслади. Щастливият живот или атараксията е безметежност на душата, спокойствие на духа и нормални, здравословни физически удоволствия. Тогава ще реализира хармоничната ни връзка с природата. Осигуряването на бъдещето като функция на настоящето е една от същностите на мъдростите на мъдростта или философията.

Философията се разделя според Епикур на три големи области: физика, каноника (логика) и етика. Без изучаването на природата, което осигурява физиката, не можем да говорим за действително човешко щастие и за реални удоволствия. Логиката е наука за знанието и за правилното мислене. Но правилното мислене не е самоцелно, защото то е насочено към справедливостта, към действителния живот и взаимоотношения в него. Следователно етиката е най-важната философска наука. Тя ни дава знания как да се преборим със злото. Сигурността, произтичаща от вярното и справедливо мислене ни прави щастливи, способни да понасяме страданията, често пъти срещани в житейския ни път.

Човек може да направи много неща, следвайки природата на своя разум, дисциплината на мъдростта и общите принципи на човешкото общежитие. Най-Важното е да се опитаме в нашия живот да подредим правилно потребностите и да следваме тези от тях, които ни дават атараксия. Има естествени и необходими потребности , каквито са задоволяването на жаждата и здравословната храна, нужна за живота ни. Има желания и потребности, които са естествени, но не необходими. Такива са изтънчените ястия, редките питиета и т. н. Макар и разбираеми, тези желания вече отклоняват от истинската ни природа. Има желания, които не са нито естествени, нито необходими. Това са амбиции, които ни водят към суетата, завоеванието на света, лукса. От тези желания трябва решително да се откажем. Човек е действително щастлив, ако успее да се научи да задоволява само естествените и необходимите си потребности. Защото богатият човек много добре разбира, че природата предлага граници, с които той трябва да се съобразява. Беден е не този, който не притежава нищо или има много малко, а онзи, който никога не се задоволява с притежаваното.

Разумът прецизира знанията, които природата ни предлага. Но той „прибавя" свои допълнения. Има обаче една особеност - разумът не е еднакъв у различните хора. Човешкото развитие също е спомогнало за диференциацията между хората. Независимо от тези мисли Епикур като философ, за който най-важни си остават изискванията на природата и съобразяването с нейните закони, е дълбоко убеден, че моралният прогрес не може да съвпада с прогреса на знанието.

Само отделни личности могат да достигнат до истинската мъдрост. Макар че човекът според епикурейците не прогресира, все пак може да се достигне до едно стабилно състояние, при което щастието става необходимост и сравнително лесно определимо. Неслучайно Епикур така високо цени приятелството. Според старогръцкия мислител приятелството и умереността са главни добродетели, поддържащи човешкото общежитие. Но приятелството е нещо много повече от всекидневна соци-алност във взаимоотношенията между хората. То е още и предпочитание, защото изразява съвпадение на идеи и най-важното - то е свидетелство за свобода.

Епикурейският мъдрец е единственото свободно същество. Той единствен успява да надмогне физическата необходимост, защото разбира, че зад нея се намира естествената конфигурация на атомите. Той е свободен, за разлика от другите хора, защото самостоятелно мисли и стига до знанието за универсалните принципи на вселената. Той е господар на самия себе си, защото владее желанията и чувствата си и никога не би си позволили страдание без причина. Всъщност той не страда, защото единствен може да изпита действителната атараксия. Мъдрецът може да бъде разбран само от друг мъдрец, защото и двамата живеят далеч от тълпата. Тъкмо в тази божествена усамотеност може да се разбере действителната стойност и човешката необходимост от приятелството.
Епикур основава своя морал върху схващане за природата - Епикур тук следва Демокрит. Всъщност Епикур преследва единствена цел да „даде" на хората спокойствие на душата, да я освободи от страхове, пречещи й да вкуси удоволствието, за което е предназначена.

Тези страхове, които Епикур иска да премахне, са всъщност породени от религията. Епикур счита, че принципите, поставени от неговата физика, позволяват да премахне решително двата големи религиозни предразсъдъци: страхът от Боговете и страхът от смъртта.

Страхът от Боговете може да бъде премахнат чрез истинското разбиране на природата на нещата. Боговете няма какво да правят в и със света: те нито са го създали, нито се „занимават" с него. Всичко, което става в действителността е резултат от „срещата" на атомите. Без съмнение Боговете съществуват. Но това не е главното. Боговете са безсмъртни, благоразположени и щастливи - да не им се приписва тогава нещо, което би противоречило на тяхното съвършенство и безсмъртие. Те не могат да се гневят и затова не трябва да се плашим от тях. Далеч от мисълта да ни правят зло, те водят един благодетелен живот в недрата на празните пространства, които разделят световете. Нашето единствено задължение към тях е просто да познаваме тяхната природа и да отвръщаме с искрен култ. Уважавайки Боговете, човекът обожава висшето благо, удоволствието, на които те са съвършен модел.

Със страхът от Боговете е свързан страхът от смъртта. Хората се ужасяват от смъртта, защото я разглеждат като зло и защото си въобразяват, че ще понасят в един друг живот наказанието на своите грешки. Страхът от адски наказания вече е опроверган от характеристиката, дадена на боговете: те не се интересуват и не се намесват в делата на хората. Но страхът от смъртта ще бъде окончателно премахнат след пълното разбиране на същността на смъртта, когато се разбере какво всъщност е смъртта.
В смъртта, учи Епикур, няма нищо ужасяващо поради това просто съображение, че тя е прекъсване на усещанията. В действителност душата се състои от атоми и няма субект, когато тялото се разпада. Тялото е свързано с душата, душата или сетивният принцип не надживява разрушаването на тялото, смъртта е лишаване от цялата сетивност. Следователно смъртта не е нито добро, нито зло, защото доброто или злото се отнасят до усещащото същество. Дори продължителността на живота не съдържа ценност сама по себе си, защото хората предпочитат живот, богат с удоволствия.

Накрая, освен страхът от боговете и смъртта третият източник на излишни безпокойства е фатализмът, страхът от съдбата, от необходимостта от събитията. Тя е дори по-страшна от Боговете, защото последните можем да умилостивим с молитвите си, докато е невъзможно да умилостивим съдбата. Но физиката ни учи, че атомите притежават спонтанност, която им позволява да променят посоката на движението си. Чрез отклонението си атомите имат началото на едно движение, което скъсва законите на неизбежността. Тази спонтанност на атома е източникът на човешката свобода. Нашите действия не биха имали смисъл, ако не зависеха от нас самите. Епикур свързва свободата с една от формите на движение. Макар и да се характеризира със случайността, свободата не е вън от причинната връзка. Епикуровата свобода противостои на фатализма. За това практическият извод от допусканата теоретическа свобода гласи: да бъдем свободни от нещастия, от страданията, от неприятностите, да не се подчиняваме на съдбата, да избягваме страданията. Като се отстранят тези страхове, душата е спокойна и това е нейното състояние на атараксия.

Удоволствието е висше благо за нас, защото то е целта на желанията у човека. Истинското удоволствие е в „двойната цел": здравето на тялото и спокойствието на душата.

Всичко, което е природно, е естествено и необходимо, затова най-простите неща дават най-много удоволствия. Удоволствието и добродетелта взаимно се предполагат. Висшето благо е в здравата връзка на удоволствието и добродетелта.

Но докато за Аристотел съвършенството на удоволствието изразява всъщност мисловен акт, за Епикур това е действие на тялото, равновесие на живия организъм.

Според Епикур тялото страда само в момента, когато изпитва болката, докато душата е преследвана от спомена на миналото и от страха за бъдещето. По същия начин Епикур доказва, че удоволствията на душата са по-го-леми от тези на тялото, защото удоволствието на тялото е в рамките на даден момент. Удоволствието на душата схваща освен удоволствието на момента още спомена за миналото удоволствие и очаква идващото удоволствие.

Философията на Епикур е реакция срещу идеализма на Платон. Още отправната точка на Епикур е насочена срещу идеализма. Платон разглеждаше усещането като източник на грешки, истината е дадена само от разума, който е напълно независим от усещанията. Обратно, за Епикур само усещането е основа на познанието, разумът зависи изцяло от усещанията. Същото противопоставяне се забелязва и по отношение на същността на природата. Платон счита, че причината на нещата не са материалните елементи, а идеята, „моделът" на идеала, на който нещата се стараят да приличат. Обратно, за Епикур причината на нещата са материалните елементи, от които те се създадени. „Играта" на атомите създава световния ред.

Атаката на Епикур срещу религията също е насочена против платонизма, чиято философия има много религиозни елементи. Според нея човекът и света напълно зависят от един абсолютен принцип на съвършенството. Безсмъртието на душата е крайъгълният камък на системата и Платон вярваше, че душата след смъртта понася наказанията за грешките си. Епикур отхвърля всичко това.

Като постави ударението върху самата природа и отделния човек, Епикур откри, че добродетелта не е една спекулация, а тя принадлежи на човека, чрез което той заема мястото си в света. Именно с този възглед бяха разширени рамките на моралния живот.

Сократ схващаше добродетелта като знание, а за Платон добродетелта съвпадаше с познанието на вечната и неизменна идея. На свой ред Аристотел откриваше щастието в съзнателния живот. Така моралното благо като съвършенство бе цел, достъпна само за избрани. Епикур откри достъпа до моралното блаженство, щастие и благото за всеки човек. Благодарение на своята природа, освободен от излишни и неуместни страхове, човек може да живее в спокойно съгласие с цялата природа и да достигне съвършеното щастие.