Аристотел е роден през 384 г. преди Христос в Стагир. Кариерата му е чисто академична. На 18-годишна възраст той постъпва в най-реномираното училище на своето време - Академията на Платон. Проявява невероятно усърдие и ученолюбива страст, скоро довела го до създаването на огромна библиотека. Тази библиотека служи като модел за библиотеките на Александрия и Пергам. Първоначално се посещава на реториката и започва да критикува някои от тезите на своя учител Платон. По този повод Платон заявява: „Аристотел ме рита по същия начин, по който малките патета се отделят от своята майка". След смъртта на Платон Аристотел отива в Асес, Сирия. Три години по-късно се устройва в Митилен, на остров Лесбос.През този период той създава биологията като научно изследване. Многочислеността на научните му трактати се отнасят и до ботаника, астрономия, физика.

Всеобхватният гений на Аристотел го превръща в баща на почти всички клонове на научното знание. Прозвището „Александър Македонски на древногръцката философия" е повече от заслужено.

Преподавателската му съдба и пътя му на учен, най-прочутият между старите гърци, го довеждат до двора на Филип V Македонски. Тук той е учител на бъдещия Александър Македонски. Аристотел, този мъдрец, който конструира началото на цялата европейска наука, очевидно е внушил доста идеи, реализирани по-късно чрез походите и управлението на Александър. Александър може би никога не би бил Александър Македонски без обучението и възпитанието на най-великия от великите гръцки мислители. Специално за Александър Аристотел написва книга за монархията и за старогръцките колонии. Но предполага се, че Аристотел е въвеждал младия Александър преди всичко в природните науки.

През 335-334 г. Аристотел се връща в Атина. Сега той основава своето училище - Лицея. Това е един истински университет. Извършва се както научни изследвания, така и се дава превъзходно образование. Сутрин Аристотел изнася своите уроци и лекции, след обяд училището е отворено за широката публика и изпълнява функцията на своеобразен народен университет. Управлението на Лицея е поверено на оторизиран комитет от членове, които или се учат, или материално подпомагат лицея.

Аристотел умира през 322 г. Преди Христа.
Според Аристотел най-важни науки за човека са политиката и етиката. Това е така, защото човек е социално (политическо) животно. Политиката и етиката дават знания как да се регулира поведението на това социално животно. Последното живее в полис (град), което за Аристотел е равнозначно на държава. Аристотел не прави разлика между държава и общество. Полисът определя човешка група, живееща върху ограничена територия и притежаваща организация. Така според Аристотел полисното и политическото не се разграничават.

Знаменитата Аристотелова „Политика" е началото на европейската политология. Но в своята „Политика" Аристотел разграничава два типа общности, съществуващи в полиса: семейството и собствено човешката общност. Семейството Аристотел дефинира като общност, осигуряваща живота на хората във всекидневието. Затова семейството и другите локални общности са обект на изследване на една специална наука, която Аристотел нарича Етика. Терминът „етика" за пръв път е употребен от Аристотел. Етиката е философско знание за всекидневни отношения между хората, за правилно и неправилно поведение, учение за главната цел на човешкия живот и за положителните качества у човека - добродетелите. Затова етиката може да бъде наречена „малката политика". Етика като термин е дериват от думата „етос". В значението, употребявано от Аристотел, етос обозначава пространство, в което живеят, действат и общуват група от хора. Следователно етиката е елемент от всекидневието, етиката трябва да посочи какви са правилните взаимоотношения между хората. Но етиката не съвпада и не може да бъде теория или теоретическа наука (ако използваме последното в съвременния смисъл на думата). Теорията според Аристотел има за цел истинното знание. Знание, което важи за всички случаи.
Етиката е построена на друг принцип. Тя е познание за поведението и практическите стойности на общежитието, проявени и дирени за постигане на цели. Етиката предлага мъдри съвети за всекидневни постъпки, но в никакъв случай не обосновава и не гарантира абсолютни знания за всеобща норма, важаща за всички хора и за всички полиси. Защото както полисите, така и хората се различават помежду си. Различни са хората, но ако прибавим и обстоятелствата, при които те са задължени да действат, тогава сме изправени пред неизброимо число частични случаи, за които едва ли ще намерим абсолютен принцип. Аристотел е убеден, че волята на човека е делиберативна, или с други думи - волята ни има способността автономно да си поставя цели.
Според Аристотел политиката и етиката се вписват една в друга, защото и двете науки изучават полиса и по-специално полисните (социалните) качества на човека. Но човекът живее в различни общности и макар Аристотел да не познава и не шползва термина „социална група", той много често описва неговото съдържание. За Аристотел полиса или държавата както чрез своите функции, така и чрез своето съдържание се дефинира като общност. „Но Политиката" на Аристотел показва, че държавата може да се разделя на бедни, богати и между тях - средна прослойка. Тези подразделения обаче са съставени от свободни хора. Робите не участват и не са описани в тази структура. В „Политиката" Аристотел говори и за други социални общности, притежаващи професионални отлики - земеделци, занаятчии, търговци. Но констатацията за дихотомията според Аристотел е главно една - народ и благородници (аристокрация). Каквито и да са различията в съдържанието на понятието „полис", Аристотел винаги подчертава наличието и възможността от конфликти. При това както народът, така и аристокрацията също предполагат като общности вътрешна диференциация. Дори аристокрацията е далеч по-разнообразна от народа. Затова от особено значение е справедливостта като особена мяра във взаимоотношенията между хората. Именно справедливостта е едновременно политическо (държавно) и етично понятие. Тази категория се отнася както до разпределението на собствеността, така и до оценката на резултатите от човешката дейност. Според Аристотел справедливостта е висш социален закон, който се идентифицира обаче с нравствеността. Да си справедлив означава да си нравствен.
Справедливото разграничаване на общностите и справедливото разрешаване на противоречията и споровете е велик полисен принцип, отнасящ се до „политеята" или конституцията (управлението) на държавата. Има три правилни форми на това управление според Аристотел и те са монархията, аристокрацията и демокрацията. При монархията управлява един, при аристокрацията - малцина, а при демокрацията - мнозинството. Нито една от тези форми не е съвършена, но най-близко до идеала е демокрацията. Последната по приблизително най-справедлив начин отбелязва мястото и ролята на семейните групи, на фратриите, на племената, както и на човешките съюзи, съставени по професионален признак. Управлението на обществото не може да заобиколи проблемите на етиката. Който и да стои начело на държавата, той веднага попада под оценките на нравствеността. Статичното описание на полиса като единство на перманентни тенденции и съюз чрез справедливостта показва само едната страна на обществото.

Динамичното развитие на обществото може да бъде обяснено и чрез действията на различните причини. Две фундаментални понятия използва Аристотел - материята на обществото и нейната форма. Семействата, родствените групи, групите по местопребиваване, професионалните съюзи представляват специфичните форми на обществото. А материята на обществото - това е самият полис или държавното устройство, съотношенията между професионалните групи, бедните и богатите, аристокрацията и народа. В този свят действат според Аристотел и материални, и формални причини. Но човешката активност, човешките желания, определящи собствено динамиката на обществото, представляват в концепцията на Аристотел една друга каузалност - ефективната или творящата при-чинност. Тъкмо тази причинност определя и измененията. Но измененията са невъзможни без целевост, без финалната причина. Така Аристотел прилага и по отношение на обществото своето учение за различните видове причини -материални, формални, творящи и целеви.
Човек е преди всичко според Аристотел дейност. Който мисли за човека и иска да обясни това политическо (социално) животно, винаги трябва да има предвид, че неговата същност и качествата му се отпечатват в дейността му. Но в дейността винаги съществува цел. В своята дейност човек се ръководи от една абсолютна цел - висшето благо.
В историята на етиката се оформят главно две течения, които търсят целта или в доброто и благото, разбирани като щастие, или в изпълнението на моралния дълг.

В своето знаменито произведение, посветено на проблемите на етиката - „Никомаховата етика" - Аристотел още в началото отбелязва, че цялото човешко търсене, всяко действие, предполага като цел някакво благо (добро). Тъй като действията са различни, различни са и благата. Но именно защото са различни благата може да се предположи, че съществува едно висше добро. Последното не зависи от друго, освен от самото себе си, то е „благо само по себе си". Това благо „ние единствено желаем за самото него и за него желаем всичко останало". То е винаги цел и никога средство. Това висше благо е блаженството, щастието, винаги желано за самото себе си и никога за някое друго нещо. Щастието е единственото благо, достатъчно за самото себе си: това е абсолютно благо.

Но ако всички хора са съгласни, че щастието е висше благо, мненията им са твърде различни, когато определят в какво се състои щастието. Най-общо може да се каже, че у всички се оформя представа за щастието според начина на живота, по който го води навика.

За да се определи благото, трябва да се разбере каква е действителната човешка дейност и активност. Във всяко същество благото се намира в неговата дейност и активност съобразно неговата природа (например благото за един скулптор се състои в неговата дейност като скулптор). Целта на човешкия живот се разбира успешна дейност. Природата не е създала човека като инертно същество, неспособно за творчество. Както всеки от нашите членове има своя истинска функция, така и човекът като цяло трябва да има своя истинска функция и предназначение. Благото на човека се намира в дейността на душата съобразно разума. Благото за всяко същество се намира в правилното изпълнение на функцията, която му е присъща. Добродетелта всъщност е предразположението, с което едно същество изпълнява своята функция. Признанието на човека е активността и дейността на разумната душа. Следователно доброто (благото) за човека, щастието, ще бъде дейността, съобразена с добродетелта на разумната душа - ако има много добродетели, това ще бъде дейността, съобразена с най-добрата добродетел.

Тук Аристотел прибавя две забележки. Основавайки се на добродетелта, която е съвършенството на човека, щастието изисква цялостното развитие на живота. Щастието съдържа, следователно, продължителност: един единствен щастлив ден не е достатъчен да „направи" щастието. От друга страна, щастието предполага, че да бъдем щастливи не е достатъчно да бъдем добродетелни: При все че щастието предполага известно количество външни блага (красота, здраве, богатство, знатен произход, приятели, политически авторитет), съществено е, че добродетелният не се подава на превратности на съдбата. Понеже щастието се състои в душевната дейност, съобразена с добродетелта, трябва да се обясни що е добродетел. Аристотел дели добродетелите на дианоетични (интелектуални) и етични (морални). Етическата добродетел се отнася до наслаждението и страданието. Добродетелта е това, което прави човека способен към съвършена дейност по отношение към наслаждението и страданието, порочността се отнася до противоположното.

Аристотел определя етическата добродетел като правилна среда, която определя насоката на нашите действия и на нашите страсти. Тъй като действията и страстите са способни на излишък и на недостатък, порокът се състои в първото или второто. Обратно, добродетелта се състои в точната среда или среднината между излишъка и недостатъка.

Средата не е нищо друго освен съвършена мяра, един връх, чието достигане е особено трудно. Има хиляди начина да се изпадне в излишък или недостатък и затова е толкова лесно да си порочен, има само един начин да се достигне вярната мяра и затова няма нищо по-трудно от това да се реализира добродетелта.

Средата или среднината, в която се състои добродетелта, е „закрепена" от навика. Затова Аристотел отбелязва една разлика между познанието и добродетелта. Познанието „пребивава" естествено у нас и се придобива чрез привички и упражнения. Добродетелта обаче трябва да се докаже на практика. Добродетелта не се формира иначе, освен чрез практикуване на добродетелите. Трябва да бъдем внимателни за начина, по който действуваме при всяко обстоятелство. Много важно е за добродетелта да се възпитат още от детинство добри навици и дори може да се каже, че то определя всичко.

Въпреки това добродетелта не може да бъде просто резултат на навика. „И ако целта, каквато и да е тя, не е дадена, а зависи макар и малко от самия човек или ако целта е определена от природата, но всичко останало нравственият човек прави произволно, тогава добродетелта е произволна, както не по-малко и порокът е „произволен". Навикът е изходната точка на практиката, както опитът е отправната точка на теорията, но както опитът още не е изкуството или науката, така и навикът още не е добродетелта. Всъщност добродетелта предполага обмислен избор, едно волево намерение, тя предполага интелигентност. Добродетелта изобщо се основава върху главната добродетел, която се нарича мъдрост и която е отбелязана от присъствието на разумността.

Тъй като „средата", в която се състои моралната добродетел, зависи от мъдростта, която е интелектуална добродетел, тогава отличната добродетел е подчинена на дианоетичната. Както моралната добродетел е подчинена на практичната мъдрост, така последната е подчинена на теоретичната. Щастието е душевна дейност, съобразена с най-високата добродетел. Щастието се състои в чистата дейност на разума, която е най-добрата от всички наши дейности, най-доброто изобщо в човешката природа. Щастието се състои в съзерцателния живот. Затова щастието започва с мисълта, като висшата цел на нашите стремежи се характеризира с навика и удовлетвореността.

Последният въпрос, свързан с щастието като цел, който Аристотел разглежда, е този за удоволствието. Аристотел започва отново с общоприетото: всички са съгласни, че удоволствието придружава щастието и че щастливият живот е приятен живот. Както може да се каже, че хората желаят щастие, също така може да се приеме, че всички живи същества желаят удоволствието. Каква е истинската природа на удоволствието и в каква мяра то се съдържа в щастието?

Сред философите няма единство по въпроса за природата на удоволствието и неговата ценност. На някои им се струва, че нито едно наслаждение не е благо, нито безусловно, нито относително, защото благото и наслаждението не са едно и също. За други, обратно - някои наслаждения са блага, но впоследствие болшинството от тях водят до лоши последствия. Накрая трети счита, че всички наслаждения са блага.

Като пример за първите Аристотел посочва Евдокс, астроном, приятел на Платон: Евдокс, отбелязва Аристотел, подържа тезата, че удоволствието е висше благо. Неговото доказателство се състои в твърдението, че удоволствието е търсено от всички същества. То се възприема както от разумните същества, така и от същества, лишени от разум и следователно е обект на универсално желание, но може да не бъде абсолютно благо. Евдокс счита, че удоволствието е "желано заради самото него" и че няма нищо по-очевидно от това, че всички същества избягват страданието, което е противоположно на удоволствието.

Аристотел намира, че теорията на Евдокс съдържа известна истина. Той я защитава срещу възраженията на Платон, изложени във „Филеб". Според Платон удоволствието е различно от благото, тъй като благото е нещо определено, докато удоволствието е - повече или по-малко - неопределено. Но, отговаря Аристотел, има блага, които съдържат степени на повече или по-малко: например здравето, добродетелта също допуска степени, защото хората са повече или по-малко справедливи, повече или по-малко смели. Следователно, не може да се подържа твърдението, че удоволствието има степени, за да се обоснове разликата между удоволствието и благото. Друго възражение твърди, че удоволствието е движение, а движението е нещо несъвършено, докато благото е нещо съвършено. Аристотел възразява, че удоволствието било движение. Движението съдържа бързина и бавност, обаче удоволствието не е нито бавно, нито бързо. Но решаващият аргумент е следният: удоволствието винаги е цялостно и пълно, докато движението е незавършено, удоволствието винаги е съвършено. Ето защо, докато движението предполага като условие времето, удоволствието съществува независимо от времето: удоволствието, което се изпитва в сегашния момент, е нещо цялостно, към което нищо не може да се прибави, още повече, че удоволствието трябва да се съпостави с действието, а не с движението, защото има разлика между действието и движението.

Ако е вярно, че движението е насочено към една външна цел, то е незавършено действие. Действието и преди всичко действието на мисълта съдържа своята истинска цел и е завършено. Удоволствието има същата природа като действието; то е завършено, то се "прибавя" към действието и осигурява съвършенството. Удоволствието завършва дейността, както здравето на тялото прибавя красотата на младостта. Ето защо може да се каже, че всички хора желаят удоволствието, защото всички обичат живота. Животът всъщност е една дейност. Но тогава удоволствието ли трябва да се обича заради живота или животът заради удоволствията? Това е невъзможно да се определи, защото те са в неразкъсваема връзка. Няма удоволствие без действие, удоволствието е това, което дава на всички наши действия тяхното съвършенство и завършек.

Съществено е обаче да се прави разлика между различните удоволствия, или по-точно между фалшиви (или лошите) удоволствия и истинските удоволствия, защото всъщност има различни видове удоволствия. Затова грешката на Евдокс е, че уеднаквява удоволствието изобщо с висшето благо: той не счита, че удоволствието е предпоставка от дейността и че ценността на удоволствието зависи от ценността на дейността. Всъщност има и срамни удоволствия. Ето защо може да се твърди, че удоволствието не е благо. Критерият на удоволствията е добродетелта и този, който може да съди за тях, е добрият човек. Истинското удоволствие се намира в действия, съобразени с добродетелта. Това удоволствие не е „извънмерно", защото то кореспондира с нашата природа.

По този начин Аристотел бе един от първите, който обоснова евдемонизма. Щастието се превърна в цел, която обаче трябва да се съобразява с добродетелта. Тези идеи по-късно бяха развити от Епикур, чийто възгледи имаха огромно влияние в историята на етиката.