Трябва да се прави качествена разлика между църковната свобода и религиозната свобода. Под свобода на Църквата трябва да се разбира, нейната независимост от държавата. Религиозната свобода, свободата на религиозната съвест, това е съвсем различно нещо. Ако църковната свобода предполага наличие на здрава вяра, която трябва да бъде опазена от посегателствата на различни световни стихии, то религиозната свобода е свободата човек да избере една или друга вяра, да тръгне по един или друг религиозен път. Тази свобода се отнася към човешката личност и нейна първа задача е да пази не вярата, а свободата на вярата, свободата на всяка вероизповед.

Насилието в делата на вярата е немислимо. Към коя и да е вяра може да се стигне само  свободно, без никакво насилие или принуда. Най-остро и болезнено тази теза се отнася за християнството, защото самото християнство е религия на свободата. Христовите последователи трябва да приемат Христос и Неговата любов свободно. Там където е Христовия Дух, там е свободата. Познавайки Христовата свобода, човек става свободен. Божия Дух неможе да бъде ограничен от нищо, Той отива там където пожелае.

За християнина свободата на съвестта не е просто формален принцип, какъвто се явява за секуларния свят, а вътрешен принцип на самото християнство, като религия на свободното богосиновство на човека. Църквата Христова е преди всичко царство на свободата и благодатта, качествено различно от държавата, като царство на необходимостта и принудата.

В църквата всичко трябва да става свободно, всяко църковно дело трябва да се подчинява, не на някой друг закон, а на закона на любовта. Всяка вяра трябва да бъде съобразена с този закон. Христовата любов не познава необходимост и принуда, тя може да бъде споделена само свободно.  Насилието и принудата в църковните дела  посочва, фалшивите и извратени отношения между църквата и държавата, между „Божието” и „кесаревото”, но това винаги става в полето на държавата, а не на църквата.

Държавата винаги ще използва своя инструментариум неизменна част от който е насилието, нещо което е немислимо в полет на Духа. В Христовата църква няма средство с което да се извършва насилие и принуда. Когато католическата или православната църква са прибягвали до насилие и принуда над човека в делата на вярата, когато вместо Евангелието са използвали меча на кесаря, те са принизявали и извращавали евангелския максимализъм, превърща ли са Царството на свободата в царство на необходимостта и робството.

Ето защо отричането на религиозната свобода и насилието над религиозната съвест винаги са довеждали и ще довеждат до загуба на църкованата свобода, до поробването на Църквата от държавата,

Свободната Христова църква неможе да насилва религиозната съвест, тя не разполага с инструмент за подобно действие. Меча за който се споменава в Евангелието и меча който ползва държавата са две коренно противоположни неща. Евангелският меч, който разсича и разделя света е духовна категория, той не е материален.

Истинска свобода в която Църквата е съществявала историческата си мисия е имало до времето на император Константин, тогава църквата не е преследвала, а е била гонена и преследвана. В доконстантиновския период на християнството, църковната свобода и религиозната свобода са съвпадали напълно, след съединяването на църквата с държавата, Църквата започва да губи своята свобода всеки път когато е посягала на религиозната свобода, когато „Божието” и „цезаревото” се смесвали.

Христовите думи: „отдайте кесаревото на кесаря, а Божието Богу” е вечното християнско решение на въпроса за отношенията между Църквата и държавата, но това е решение което светът и най-вече християните и хората с добра воля трябва постоянно да преоткриват и анализират.

С тези думи Христос е разделил двете царства едно от друго, утвърждава се църковната свобода и религиозната свобода, религиозно се оправдава и съществуването на държавата, като самостоятелен и необходим субект. Мърдоста заключена в тези необичайни думи е велика и хилядолетия се тълкува и анализира. Християнството за първи път поставя предел пред всевластието на държавата, такова каквото е било в античния свят.

Християнското откровение провъзгласява религиозната свобода, свободата на безкрайния човешки дух, несъизмерим с каквато и да било държава или  друго земно царство. Езичеството и окултизма също са безсилни да опазят свободата на човешкия дух от непознаващите граници посегателства на държавата над душите на хората. Ученията проповядващи фатума или прераждането са робски учения, където създадения по образ и подобие човек е обречен да бъде част от виртуалността на Брахмана. Да бъде безволев участник в икономиката, движението на свещенна енергия в космоса, където за избор и самоопределение и дума неможе да става. Ученията отнемащи свободата на човека са и най-песимистичните учения. В никое окултно учение няма и помен от Марииното: „Ето Господната слугиня; нека ми бъде, както ти си казал”(Лука 1:38) с което човека свободно прие Бога в себе си.

Великите езически мъдреци не успяха да освободят човешкия дух. Обожествяването на кесаря, култа към него е последната граница, до където може да стигне неограничената власт на държавата. „Божието” е окончателно предадено на „кесаря”.  И ето че когато целия свят се покланя на кесаря като на Бог, християнството влиза в света, нетварната Божественост приема плът и кръв, започва да се проповядва благата вест, за Бога Който е разпънат на кръст за греховете на света, започва епохата на Бога Изкупител.

Човека е осиновен от Бога и в това се разкрива безкрайната свобода на безкрайния Дух, превишаващ всяко царство от този свят. Християнството утвърди безкрайната ценност на човешката душа, нейната независимост от стихиите на този свят. Човекът изкупен от Христовата кръв е свободен от властта на низките страсти, той вече не е роб, духом се е изправил, възтановено е неговото достойнство.

Когато първите християни откзват да се поклонят на кесаря и тръгват по пътя на мъченичеството, те завинаги утвърждават в света религиозната свобода, свободата на човешкия дух и така е положено началото на свободната църква. Църквата Христова е осветила държавната власт, признала е нейната положителна мисия в света, но и не е допуснала нейното обожествяване, отхвърлила е всяко посегателство над човешкия дух.

Божието винаги трябва да се отдава на Бога. Тази истина е запечатана с кръвта на мъчениците. За всяка държавна власт има нравствена граница свързана с църквата и преминаването отвъд тази граница изисква вече поклонение на кесаря като на Бог, тоест измяна на Христос и Неговите заповеди.