Зенон от Китион: Апатията

Зенон от град Китион, разположен на о-в Кипър, е основател на стоицизма. Той живее на границата между IV и III век преди Христа. Според Диоген Лаерций Зенон е първият, заявил в трактата си „За човешката природа", че крайната цел е да се живее според природата. Не бива да се страни от света, а напротив - изцяло да му принадлежим и да приемаме неговите закони и принципи. От установения ред на природата не можем да избягаме при никакви обстоятелства. Затова най-разумно е в никакъв случай да не се противим не само физически, но и душевно на природната необходимост.

Тези основополагащи идеи на Зенон са били възприети и продължени от Клеант, роден в Асос, Мала Азия. Клеант е живял между 331 и 232 година преди Христа. Стоицизмът получава наименованието си от атинската зала „стоя пойкиле" (пъстра зала), защото е била украсена с живопис. В тази зала дават първите си беседи философи, създали ново учение. Клеант води обаче школа, наречена Портика.

Стоицизмът се поражда по същото време, когато се появява учението на Епикур. И двете философски направления са свързани с елинистичния и следелинистичния период на античното общество. Епикурейството и стоицизмът възникват и като духовен резултат от походите на Александър Македонски. Създадената от завоевателя огромна империя и разгорялата се след това борба за власт между неговите наследници е началото на нов исторически период в развитието на античното общество.

Стоицизмът като философско течение обикновено се разделя на стара, средна и късна стоа. Старата стоа е свързана с имената и на Херил от Картаген, Персей от Китион, Аристон от о-в Хиос и особено на Хризип (280-207 г. преди Христа) от Со, Киликия, Мала Азия. Той ръководи Портиката след Клеант и е автор на редица философски съчинения. Средната стоа е представена от Панеций от о-в Родос и от Посидоний. Късната стоа е "дело" главно от римските мислители Сенека, Епиктет и Марк Аврелий.

Стоическите философи разделят философията на три основни направления: физика, етика и логика. В по-нататъшното си идейно и светогледно развитие стоицизмът съсредоточава вниманието си главно върху етиката. Но етиката вече не изразява онова съдържание, познато от класическия период на античното общество. Тя престава да бъде философска наука, претендираща да изучава безпристрастно явленията на обществото и полиса, нито вече предлага повече или по-малко категорични съвети за поведението и постъпките на отделния човек. Старите стоици изпълват съдържанието на етиката със светогледно значение и съдържание. Етиката все повече се превръща в практическа мъдрост на живота, тя е философия на живота. Етическото знание съсредоточава в себе си констатация за същността на Космоса, разкрива единството на хората от различните племена, показва наличието на общовалидни правила, които - ако се следват - могат да покажат и разкрият смисъла на индивидуалния житейски път. Но именно светогледните елементи в етиката на стоиците насочват последната, подобно на епикурейците, към новите сюжети, каквито са животът и смъртта, свободата и самоубийството. Етиката от класическия древногръцки период не интерпретира проблема за йерархията между различните ценности. Не така обаче мислят основателите на стоицизма, особено в лицето на Клеант и Хризип. По такъв начин постепенно, но сигурно етиката се превръща в средоточие на философията, на житейската мъдрост и на специфичното човешко отношение към съдбата, често отъждествявана с Божията промисъл.

Но философстването на стоиците означава още и съвпадение на теоретическото и практическото знание: както мислиш, така трябва и да живееш. Етиката се превръща в човекознание.

Според представите на стоиците в света господства необходимостта - еднозначна, неумолима, абсолютно категорична. В такъв свят живее и действа Човекът. Единственото предимство на човека е, че той притежава разум. Благодарение на силата на разума човек разкрива същността на тази необходимост. Оказва се, зад необходимостта може да се долови, разбере и дори опознае Законът на необходимостта. Този Закон по дефиниция не може да не бъде разумен. Следователно необходимостта, която господства в света, не е нищо повече, освен една от формите на Природния разум. Така можем и трябва да станем свободни, подчинявайки се на разума на природата. Тук се намира великата драматична завръзка на цялата етика на стоицизма: всъщност морален може да бъде само свободният човек. А свободен човек може да бъде единствено, когато се подчинява на необходимостта. Този, който се опълчва и противопоставя на природния разум, никога не може да стигне до свободата. Такъв човек природата просто влачи през обстоятелства, случайности, капризи. Човешката гордост се основава на покорство пред разума, защото човешкият разум е част, елемент, фрагмент от природния разум. Който се подчинява на собствения си разум, той всъщност изразява природната повеля - живот според разума. Тогава човек може да се нарече добродетелен и дори щастлив. Добродетелта и щастието не се намират в живот за удоволствия и чрез удоволствия, а в живот за изпълнение на природната мяра и природния закон.

За разлика от животните човек може да опознае и осъзнае своя инстинкт за самосъхранение. Наистина, природата на всяко живо същество е преди всичко стремеж към оцеляване. Всяко живо създание се стреми да оцелее. Удоволствието и страданието, съпътстващи този стремеж, са само свидетелства дали се запазва съответното на природата състояние. При това съществува още една особеност: самосъхранението като цел на природните влечения по необходимост включва и самозапазването на рода. Например действията на животните са определени не само от външни, но и от вътрешни причини. При животните външните причини се опосредяват инстинктивно от подбуди и склонности на самото животно. При човека обаче съществува и разум, чрез който той може да мисли логически стройно. Разумът е даден на човека като негова природна характеристика. Чрез него човек вече не се подчинява на непосредствените обстоятелства на живота. Той може да съди за живота и постъпките си на базата на определен критерий. Така човек се измъква постепенно не само от инстинкта за самосъхранение, но и от последователната верига от удоволствието и страданието, на която е обречено животното. Чрез разума си човек може да ръководи вече своите действия, същност на човешката природа е логосът или разумът. Да се живее разумно е следствие на световния закон да се живее според собствената природа. Светът според стоиците е единно тяло, в което е проникнало навсякъде пневмата или духът. Законът на този свят е тъждествен със Зевс, който направлява и се разпорежда.

Разумният живот е едновременно препоръка и цел според стоическата етика. Но този разумен живот не се интересува и не съвпада с всекидневните представи на обикновените хора. Целта на човешкия живот е вътрешната свобода, разбрана като независимост от заобикалящия ни свят, като безразличие към удоволствието и страданието, като отключеност от всекидневната суета, свързана с богатството и бедността. Стоикът живее над всекидневната неразбория и над дребните амбиции и честолюбие. Пълната независимост от всекидневното му позволява спокойно и уверено да съзерцава вечната истина на света. Апатията - ето голямата цел на стоика. Апатията е морално и психологическо състояние, показващо пълното отсъствие на страсти и чувства. Според стоиците по тялото и душата на философа не само че не трябва да има страсти и чувства, но са забранени дори сенките от страсти, емоции, чувства. Апатията се различава от епикурейската атараксия чрез своята нравствена ригористичност и категорична задължителност. Ако епикурейската атараксия е безметежност и спокойствие на духа, то стоическата апатия е абсолютно безразличие и пълната неподвластност на духа. Нещо повече - апатията е самата действителност на духа, независима даже и от тялото. Затова стоическият мъдрец може да бъде напълно щастлив и тогава когато го изтезават.

Апатията е състояние, достигнато чрез физически и духовен аскетизъм, чрез тренираност на духа и изкуство на волята. Залогът е самият живот. Всъщност - питат ранните стоици - какво ни интересува повече при играта с топка: движението на топката или майсторството на играча? Разбира се, отговарят те - майсторството на играча. Изкуството да владееш живота и да направляваш волята си е най-висшата мъдрост, приравняваща човека към мощта на Зевс. Тогава човек е свободен, защото е безразличен и тогава човек е безразличен, защото надделява даже над инстинкта за живот. Който владее апатията, той спокойно може да напусне живота, защото стоиците приемат, че има добродетели и достойнства, далеч по-важни от съществуването на този свят. Тогава самоубийството се превръща в горд и достоен изход от живот, чието продължение е подлостта, порокът, предателството и унижението. Не човешкият живот е ценен сам по себе си, а ценни са добродетелите и изкуството да се полагат усилия по постигане на целта.

Диоген Лаерций свидетелствува за най-важното у етическите схващания на стоиците: „Всичко съществено и съществуващо те приемат или за благо, или за зло, или нито едното, нито другото. Благото - това са добродетелите: разум, справедливост, здравомислие и др. Злото - това е противоположното: неразумност, несправедливост и др. Нито едното, нито другото е Всичко, което не носи нито полза, нито вреда, например живота, здравето, насладата, красотата, силата, богатството, славата, известността, както и техните противоположности: смърт, болест, измъчване, уродство, безсилие, бедност, безславие, безродство и др." Благото или доброто според стоиците е тъждествено с добродетелите и с всичко, свързано с добродетелите.

Според стоиците добродетелите са мъдрост, мъжество, умереност и справедливост. На тези четири основни добродетели съответстват четири страсти, противоречащи на добродетелите. Тези страсти са желание, страх, удоволствие и тъга. Но за разлика от Сократ и Платон, считащи, че добродетелите са предимно знания, Зенон от Китион и неговите последователи възприемат добродетелите по-скоро като мотиви за поведение. Трябва да се действа, като под последното стоиците разбират знания и умения и да се избира постъпка в ситуацията, как да се държи човек, как да насочва вниманието и да изразява мислите си.

Сложната философска етическа концепция на стоицизма и поставянето на акцента върху разума и знанието се отразява и на разслоение сред последователите. Етиката на стоицизма е етика на взискателния и себеотрицателен дълг, а жалостивостта, слабостите и дори всекидневното съобразяване със силата на обстоятелствата са изключени от репертоара на тази етика. Стоическата добродетел не познава степените, тя е абсолютна и признава само пълната задължителност. Между добродетелта и порокът няма никакви стъпала, никаква връзка, никакво опосредено звено. Дилемата добродетел или порок стои пред всеки последовател на Зенон от Кититон. Така философията на нравствеността на стоиците се превръща в сбор от абстрактни норми, абсолютизиращи задължителността и напълно откъсващи моралния субект от фактическите нрави, характерни за едно или друго общество. Според стоиците обаче този възвишен свят на норми и принципи, на цели и ценности неограничено господства над човека. Моралът и човешката воля са неограничени по сила и мощ. Така моралът се явява като сфера, стояща над човешката личност, а на тази личност й остава само способността да се подновява. Стоиците стигат до извода, че не трябва да се прави нещо, за да се постигне добродетелта, а трябва да се действа така, както би постъпвал добродетелният човек. Затова от особено значение е стоическата идея за Мъдреца.

Мъдрецът е самото олицетворение на стоическата представа за съвършенство. Той е самата нравственост, въплътена в отделен човек. Нито една добродетел не му е чужда. Той е апатичен, не прави нищо, което да не е подчинено на дълга, не познава скръбта, никога не губи самообладание и радостното си настроение, от нищо не се удивлява. Той е искрен и общителен, невероятно взискателен към себе си, но в същото време никога не проявява снизходителност, не е отстъпчив, не изпитва състрадание. Всичко приема спокойно и с безразличие към обстоятелствата. Само мъдрецът живее според закона на природния разум, само мъдрецът поради това е свободен. Природният разум го учи и той владее това знание до съвършенство, че в света всичко е предопределено и затова собствената съдба трябва да се възприема като нещо напълно естествено. Затова на мъдреца принадлежи всичко на този свят. За разлика от епикурейския мъдрец, стоикът е антиевдемонистичен. Щастието не може да бъде удоволствие, нито потребност. Добродетелта е единственото и безусловно обстоятелство, което може да ни направи щастливи. Стоическият мъдрец затова се стреми към силата на духа, даваща му добродетел, а щастието е един от незначителните резултати.

От стоическото етическо учение следба космополитизма. Епохата на Епикур и Китион от Зенон вече не може да приеме горделивата молитвена благодарност на Платон, който благодари на Бога, че се е родил свободен, а не роб, грък, а не варварин, мъж, а не жена. Тези думи на Платон в елинистичния период след походите на Александър Македонски, разкрили нови брегове, са вече признак на духовна изостаналост и на неприемлив провинциализъм. Целият свят е вече дом на човека, няма граници между гърци и варвари, всички хора са по своему равни, подчиняват се на закона на природата и са задължени на общочовешки морални принципи. Няма разлика между господар и роб, защото и двамата живеят, но и умират, радват се, но и страдат, надяват се, но се и разочароват. Светът е единен, както законът на разума е общовалиден.

Стоицизмът е едно от могъщите философско-етически течения, част от неговите идеи служат за основа на предусещащото се вече ново светогледно начало за бъдеща Европа на християните.