Сократ: Добродетелта е знание

Сократ е роден около 470 г. преди Христа. Баща му е бил скулптор, а майка му - акушерка. От професията на майката Сократ нарича своя метод майевтика. Значението на този термин е в подчертаването на извличането на истината и дори в създаването на истината от неизвестното. Методът на Сократ включва няколко моменти. Първият изразява принципът на съмнението. Сократ предлага да се съмняваме в достоверността на всяко знание. Като се освободим от недоказаното, непровереното, сравнително неточното, можем да се включим в логическото изследване на едно или друго понятие. Но и това не е достатъчно: за да определим дадено понятие, е необходимо преди това да подложим на анализ и да съберем мненията, предлагащи различни значения на обсъжданото понятие. Например трябва да се отговори на въпросите колко са възможните значения на понятието добродетел. Кои от тези значения се изключват едно друго или се намират в трудно преодолимо противоречиво отношение? Откриването на противоречията в становището на събеседника и по-специално на спорещия събеседник се нарича от Сократ ирония. Следващата степен е собствено майевтиката, под което Сократ разбира начина на преодоляване на противоречието в значенията на анализираното понятие и намирането на приблизително еднозначен отговор. Индукцията трябва да определи прехода от частичното знание към общия извод. И накрая по логическа необходимост трябва да се получи дефиниция, която да определи еднозначно понятието. Но и след дефиницията процесът продължава, защото Сократ е мислел, че дефинициите трудно могат да изразят цялата истина.

Този свой метод Сократ използва в противоборството си със софистите. Последните са били платени учители по мъдрост, които са се стараели да научат последователите и слушателите си на приложната страна на логиката, често използвана за оборване, красноречие и словесни ефекти, особено ценени при съдебните процеси. Софистите окончателно релативизират познанията. Според тях няма неизменни понятия, нито вечни нравствени закони. Всички политически представи, обичаи и правни закони са изменчиви и относителни. Истината е това, което на човек изглежда, че е истина. Не може да има твърдо различие между лъжата и правдата. Но ако предшестващите редове показват философско-логическото основание на софизма, неговото продължение в областта на етиката и морала е не по-малко категорично: всеки човек преследва само своята полза. Справедливостта е правото на по-силния. Властвуващият твори закони, изразяващи пресметливостта му. Хората изобщо са движени от мотивите на ползата. Не могат да съществуват единни понятия за добро и зло, всички морални понятия са индивидуални, субективни и относителни. Изводът е, че не може да има общозадължителни норми в отношенията между хората.

Срещу тези идеи най-решително се противопоставя не само Сократ и неговия метод, но цялата дейност, етика и житейски пример на великия атински мъдрец.

Не са известни достатъчно подробности за житейския път на Сократ. Той не е оставил написан ред. Заявявал е, че написаното отслабва паметта, писаната реч не може да изрази богатството на мисълта и най-накрая - прочетеното слово не въздейства така, както устната реч. Платон и Ксенофонт са учениците му, на които дължим знанията си за великия мъдрец. Сократ не е взимал пари за уроците си, предпочитал е непосредствената беседа, аудитории са били атинските улици, а слушатели - всички желаещи от атинските му съграждани. Постепенно обаче около него се оформя кръг от мислещи младежи, които слушат учителя си с неподражаемото възхищение на посветените.

За Сократ „знаем", че е участвал в Пелопонеската война и е проявил войнска храброст и гражданска доблест. Известно е от христоматиите, че жена му Ксантипа била удивително свадлива и постоянно недоволна от неносещия пари в къщи мъдрец. Останала е още една христоматийна подробност - който иска да стане философ, трябва да намери своята ксантипа. Най-голямо събитие в житейския път на Сократ си остава съдебният процес срещу него.

През целия си живот Сократ показва, че за него добродетелта е преди всичко останало. Но атинският мъдрец се стреми и философски да обоснове превъзходството на добродетелта. Според него добродетелта е познание, познание за доброто, което се реализира чрез съответните правила в отношенията между хората. Сократ е първият европейски мислител, който разделя нравите като израз на всекидневни обичаи на определена общност от добродетелта като теоретично знание, като постижение на определен метод, като философска мъдрост. Различието между всекидневното и теоретичното знание за доброто е едно от големите постижения на древния мъдрец. Добродетелта и доброто са знание, но знанието винаги трябва да бъде свързано с истината, а следващото условие е да бъде продиктувана постъпка от това знание. Така Сократ е първият мислител, идентифициращ доброто със знанието, последното - с границите на разума, между които би трябвало да се извърши и правилният избор за постъпка. Това ново знание за доброто силно впечатлявало съвременниците на Сократ.

Моралните убеждения, тъкмо защото се осъзнават като истини, придобиват непоколебима власт над личността. Само като се превърне в знание, добродетелта се превръща в добродетел. Както свидетелс-твува Ксенофонт, „между мъдрост и нравственост Сократ не правеше разлика. Той признаваше човека едновременно и умен, и нравствен, ако човек, схващайки в какво се състои и прекрасното, и доброто, се ръководи от това знание в своите постъпки. И обратно - като знае в какво се състои нравствено безобразното, го избягва."

Затова и порокът не е нищо друго освен грешка в познанието. Невъзможно е да се върши зло по друг начин освен по незнание. Разумната природа на човека го задължава дори злото да върши съзнателно. Тази парадоксална теза на Сократ следва от последователността на мъдреца в отъждествяването на разума, знанието и добродетелта. Според Сократ този, който съзнателно се стреми към злото, не може да не знае в какво се състои доброто. А този, който непреднамерено извършва зло, следователно е лишен от представа за доброто. Този парадокс, един от най-обсъжданите в историята на етиката, изглежда намира своето решение в тълкуването на Сократовия принцип: "Познай себе си!" Принципът изисква съсредоточаване на познанието върху самосъзнанието, но този осветен и определен от самия Аполон призив е начин на приобщаване към универсална ценност. Да опознаеш себе си е опит, който може да бъде споделен с други хора. Разкриването на доброто тогава се превръща в лична цел. Човек открива у себе си връчената му от природата доброта и добро. Той не може да избяга от своята същност, независимо от препятствия и съпротива. Тогава може да се приеме, че човешката природа е добра и знанието спомага за разкриването на тази същност. Дали във вечния апел да опознаваме себе си не е заложено усилието да намерим връзката с едно постоянство, на което сме само временна, но пък толкова ценна индивидуална човешка съдба? Сократовият призив за познанието на самия себе си всъщност е констатация за неизменност и всеобхватност на нравствения закон. Най-вероятно е този закон да носим в себе си, който трябва да разкрием чрез разума и да реализираме чрез волята.

Ученикът на Сократ Платон чрез диалозите от първия период на творчеството си показва най-добре значението и духа на Сократовите усилия при търсене на общата идея за добро. Последната не се поддава на вътрешни противоречия, премахва различията. Платон най-отчетливо показва, че Сократ успява да дефинира понятие за добро. В диалога "Хармид", спорейки със софистическото разбиране за добро като несигурно, неясно, неопределимо знание, Сократ стига до извода, че субектът трябва да се превърне в свой обект на познание. Но на този обект, макар и относително външен за изследване, не е чужд и друг, различен за изследващия субект. Следователно става дума за „дъл-баене" в собственото съзнание, отвъд равнището на онова, което обикновено разбира "обект на познание". Така Сократ достига до идеята си за своя знаменит Демон, (даймон). Демонът е вътрешният глас, постоянният съветник, „мигновеният" разум, разкриващ разликата между добро и зло, справедливото и несправедливото, между истината и лъжата. Тайното съществуване на този демон според Сократ е факт: забраната, страхът, избягването е само манифестация на невежеството ни. Но дали демонът на Сократ не е предварителната идея, по-късно развита от Платон, за връзката между човека и Бога? Дали търсенето на постоянно, трайно и качествено понятие за добро не тласка човешкия разум към единение с трансцеден-тното? Възможно ли е многовековният всекидневен опит на човека неочаквано и в същото време веднъж завинаги да създаде общочовешка представа за добро? Златното правило да правим на другия човек това, което искаме той да прави на нас, е следствие само на сетивен опит?

Сократ е първият мислител, разкриващ бездната на ценностната тематика с нейните сюжети, лабиринти, изненади и логически засади. Разчитането на знаците, намеците, символите и истините на тази сфера предоставя на разума знанието. Но изходната позиция може да бъде само една и Сократ я обявява категорично: "Аз знам, че нищо не знам". Незнанието е началото не само на познанието, но и на самото съществуване на Сократовия метод. И тук парадоксалността е очевидна: Сократ знае за незнанието си. Това опознаване на незнанието е свързано с извличане от стихията на единичното и непознатото на няколко опори. Незнанието всъщност се оказва познание за способностите и Възможностите да опознаем себе си. Блясъкът на добродетелта се състои в мисълта, всички наши вътрешни и духовни качества се основават на необходимото познание. Но последното освобождава от злото. Защото грешката на размишлението може да има само една отправна точка: опознаването, знанието, истината. Но значи ли това, че знанието и добродетелта ни правят щастливи и как да постигнем щастието за самите себе си?

Размишленията на тези теми водят Сократ до един аскетизъм. Този аскетизъм се проявява в съзнателната целенасоченост на мисълта и дейността на атинския мъдрец. Защото в този пункт Сократ като че ли е отклонение от старогръцката основна идея за хармонията във всичко и във всяко нещо по всяко време. Целта на Сократовата мисъл надвишава това древно изискване, което е и началото на старогръцката представа за евдемония или за човешко щастие. Сократ призовава „да не се грижим за своите дела преди всичко и главно, а да мислим за самите себе си" като добродетелни субекти. Сократ настоява, че душата е по-важна от тялото. „Нали аз само това и правя?" - казва Сократ за себе си. - „Вървя и убеждавам всеки от вас, млад и стар, да се загрижи преди всичко и най-вече не за тялото си и за парите, но за душата, за да стане тя възможно най-добрата: аз ви казвам, че не от парите се ражда добродетелта, а поради добродетелта у хората има и пари, и всички останали блага, както в личния, така и в обществения живот". В популяризирането на тези идеи е призванието на великия Сократ. Той самият е осъзнал и приел, че това Божие предначертание трябва да се изпълни. Затова Сократ казва: „Бог ме е поставил в това положение. Аз пренебрегвам всичко онова, към което се стреми болшинството - користта, домакинските потребности, военните звания, речите в народното събрание, участие в управлението, в заговорите, във въстанията." Сократ си е поставил една единствена цел: да преобрази, да промени, дори да създаде нов начин на мислене, чиито резултат непременно ще бъде добродетелта. Това е новият аскетизъм на новия тип мъдрец, поставил началото на истинската история на европейската етика. Моралният светоглед на Сократ е изпълнен с невероятно вътрешно напрежение. Търсенето на истината, красотата, доброто и справедливото са призвание, което е по силите и възможностите само на гениални хора, Сократ е първият измежду европейските мислители, посветили се на идеята за доброто. И ако в теорията той донякъде странеше от старогръцката представа за хармония между душа и тяло, добродетел и полза, то в индивидуалния си житейски път мъдрецът Сократ е напълно хармоничен. С нито една своя постъпка Сократ не противоречи на убежденията си, на философията си, на идеите си. Той е добродетелен човек в най-високия смисъл на тази дума. Той е истинският мъдрец в действителното значение на това понятие. Той е единственият учител по морал с непреходната ценност на тази мисия. Не случайно много векове по-късно християнски мислители го причисляват към ликовете на светите хора, а Еразъм Ротердамски дори ще възкликне: „О, Свети Сократе!"

Трима съграждани на мъдреца - поетът Мелет, собственикът на кожарски работилници Анит и ораторът Ли-кон издигат пред атинския съд следното обвинение: „Сократ престъпва законите с това, че развращава младежта, не признава боговете, които приема града, а признава знаменията на някакви нови гении." Обвинителите искат смъртно наказание.

Атинският съд в такива случаи изслушва обяснението на обвиняемия, сам определящ вината си, като обикновено я надвишава с наказание, което пак сам си определя, държи се подмазвачески и лицемерно. Сократовото поведение е напълно противоположно: той не се признава виновен, а дори счита, че би трябвало да получи награда за цялостната си дейност. При второто гласуване на съда за наказанието на Сократ съдът се изказва за смъртна присъда.

Съдбата като че ли предлага още едно изпитание за моралната устойчивост на Сократ. По съществуващата традиция не може да бъде изпълнена присъдата, ако не се върне корабът, натоварен с дарове от Делфи. Всички ученици на Сократ го убеждават той да избяга от затвора, за да спаси себе си и живота си. Сократ е непреклонен: той се подчинява на закона не защото го намира за справедлив, а защото е закон на атинската държава. Той се подчинява, защото иска да даде пример на учениците си за изпълнен дълг и защото бягството в края на краищата не е и не може да бъде изход, достоен за мъдреца.

Седемдесетгодишният Сократ изпива чашата с отровата в 399 г. преди Рождество Христово.