Смехът в Библията

Смехът в Библията

Смехът е феномен за човешката природа и макар да не знаем, дали е присъщ и на други земни обитатели, то поне категорично можем да кажем, че се проявява най-осезателно и многолико в психологията на разумния човек. Поради връзката на този феномен с развитието на човешката култура на поведение, се изисква в сферата на общото познание да дадем своята оценка на смеха и в метафизическото му измерение, което смятаме, че е възможно поради прякото му отношение към корените на битието, т. е. към проблема за Бога, мъдростта и безумието, към живота и смъртта, към свободата и необходимостта, към доброто и злото, към красивото и грозното.

Поставянето на темата за смеха и иронията в Библията е само част по-обхватната и деликатна тема за метафизиката на смеха. За християнството обаче тя е от първостепенно и бих казал съдбоносно значение поради факта, че библейският текст се явява духовната конституция за всеки християнин, и ако в книгите на Стария и Новия завет не се среща обяснение или отношение към смеха, то изводите за това биха били катастрофални за универсалния характер на Христовото учение. Сложността става още по-голяма, когато се изисква да се даде богословска аргументация на явлението смях, поради факта, че той може да бъде предизвикан от различни душевни състояния или да ги съпровожда, което прави трудно изясним произхода му. Знаем, че има най-различни видове смях като например: радостен, шеговит-закачлив, ироничен, самоироничен, дебилен-безпричинен (юродивски), физиологичен, истеричен, садистичен и др. Факт е обаче, че в конструкцията на юдео-християнското мислене, оформено в Библията, от всичките многобройни състояния на Бога и човека, като че ли само на смеха е обърнато най-малко внимание и оценката за него не е особено положителна.Първото нещо, което трябва да отбележим е, че в Библията никъде не се среща текст, който буквално да описва Бога или Христос-Богочовека да се смеят. Макар в Стария завет да имаме на лице много антропоморфизми, изразяващи различни състояния и действия на Бога, смехът е от проявленията, които остават типични за човека. За съжаление на настоящото изследване, многообразната психология на смеха се среща в библейските текстове в много ограничени параметри. Самата дума смях или производните глаголни форми на смея се срещаме в Библията на 15 места. В книга Битие, например (17:17 и 18:13-15), се говори как Бог се явява на Авраам и Сара, и макар лично от Него да получават обещание за бъдещо поколение, те, съобразявайки се с физиологията на напредналата си възраст, се засмиват от казаното. Това действие бива лично укорено от Бога и в религиозната традиция на юдейството и християнството се приема за признак на маловерие, което е прието за грях. В книга Иов имаме интерпретация на смеха като радостен дар от Бога (виж Иов 8:21) и като укор към Господа, че се присмива и на изпитанията на невинните (виж Иов 9:23). В книга Псалми се среща радостен, победоносен смях от небето за всеки праведник (виж Пс. 2:4 ), присмех на неверници (виж Пс. 80:6) и радостен смях за добрините, получени от Господа (виж Пс. 126:2). В книга Притчи Соломонови мъдростта се присмива на глупостта (виж Притчи 1:26), а в 29 глава стих 9 глупавият се разярява и надсмива, когато спори с мъдрия. В Притчи 14:13 сърцето на човека може да носи болка, дори когато се смее. В Новият Завет смехът е категорично осъден. В Евангелието по Лука Христос казва: “Горко на вас, които сега се смеете, защото ще жалеете и плачете.” (Лука 6:25). Този текст видимо осъжда самодоволния смях на богатите, които не се интересуват от съдбата на другите хора. Но в Посланието на Яков явно се прокламира избягването на смеха с призив към покаяние и смирение за положителен контакт с Господа (виж Яков 4:9-10): “Тъжете, ридайте и плачете; смехът ви нека се обърне на плач и радостта ви във тъга. Смирявайте се пред Господа и Той ще ви възвишава.” От разгледаните библейски текстове става ясно, че информацията е твърде оскъдна, за да дадем някаква обобщителна оценка за библейското отношение към смеха и съпровождащите го душевни състояния, още повече, че при тълкуванието на текстовете влиза в сила и доктриналното богословие, което си позволява да търси аналогии и интерпретации, излизащи от рамките на буквалното тълкуване на текстовете. Ако приемем тази констатация за коректна, тя в никакъв случай не ни освобождава от въпроса за религиозно-философската интерпретация за смисъла на смеха и неговите битийни корени. За християнското богословие това би означавало да се преосмисли идеята за религиозния иманентизъм, съгласуван с текстовите послания на Библията и представата ни за библейския Бог, който по същество се явява като ирационално същество и същевременно като Логос за човека и света. В този смисъл опитите да се избегне или по-точно да се съгласува антропоморфизирането на Яхве с възможните философски концепции за Абсолюта ни отправя към личността на Христос, Който е образ на невидимия Бог (Кол. 1:15).
Поради изключителната важност в религиозен смисъл от сключването на Нов Завет, който за християните е единствено спасителен, ще се спрем първо върху проблема за това, дали е възможно в цялостния по същество сериозен (недопускащ шега или колебание), неотменим план на Бога за спасението на човешкия род да се вмъкне иронията и смеха, и то от страна на Спасителя?

Както отбелязахме, библейският текст не ни съобщава за това, че Иисус Христос се е смял. Има богословски мнения, че ако смехът има някакво позитивно съдържание за религиозното съзнание на човека, то задължително Евангелието би ни уведомило за това. Това означава, че дори да приемем за естествено Христос да се е смял, например при събиранията му с митничари и грешници или на места, където пише, че Се е възрадвал, то това няма никакво съдържателно отношение за вярващия. Тази теза поражда доста богословски въпроси, ние обаче ще прескочим ограничеността на проблема за липсата на видима физиологична изява на смях при новозаветните описания на Христос и ще се съсредоточим върху възможността Богочовекът да е проявявал вътрешен смях, присмех и ирония, които да са се превръщали в духовно оръжие за изпълнението на промислителния Му план.

Първата проява на присмех или ирония от страна на Бога светите отци виждат още в Стария Завет в книга Битие 3:22, където сам Творецът говори: “Ето човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото…”. В този текст християнските тълкуватели виждат иронично отношение на Бог към човека, който от желанието си да стане бог, съгрешава и става достоен за закачка от страна на Бога. Така приблизително тълкуванието може да се възприеме в следната форма: Ето ти искаше да станеш като Мен, само дето не се получи.

Заиграването на Бога, обаче, с причинителя на злото-дявола можем да открием в новозаветните тълкувания на първия значим християнски теолог Ориген и живелия през 20-ти век православен мислител отец Сергий Булгаков. Значимото, което предлага първият, е богословската теза, че Господ Иисус Христос изиграва, надиграва Сатаната и това става на кръста, където в реалната смърт на Христос, която би трябвало да представлява най-големия успех за дявола, се посява семето на възкресението, на победата над смъртта. Мнозина отци на църквата не приемат това становище и смятат, че изкупителното дело на Христос не може да бъде обвързано с недостойно за Бога поведение, каквото може да е хитростта и то за сметка на човешката природа. Тук трябва да отбележим, че има значим пропуск в доктрина за спасението, която не допуска дори ни най-малък момент на игра или заиграване от страна на Богочовека. В най-общ смисъл официалната общоприета християнска доктрина акцентира върху жертвата и трагизма, и задължителната сериозност на този Богоспасителен акт. Пропуска се, обаче, един съществен елемент, за който имаме ясни свидетелства още в Стария завет, където в недрата на Бога Премъдростта се весели: “Тогава аз бях при Него като майстор ваятел и всеки ден се наслаждавах, веселях се винаги пред Него. Веселях се на обитаемата Му земя и наслаждението ми бе с човешките чада.” (Притчи 8:30-31) Ако Иисус е изявената Божия Премъдрост, то в неговата природа би трябвало да съществува творческият елемент на игра и веселие, и един от съкрушителните методи срещу дявола би трябвало да бъде иронията. Представете си каква ирония на съдбата е да посветиш цялото си дело, за да унищожиш човешкия род и виждайки на кръста мъртъв Единствения с претенции да спре твоя план, да тържествуваш напразно и не само това, но да станеш участник в спасението на творението, без да го желаеш. Във варианта, който предлага Ориген, изкуплението би могло да придобие трагикомичен характер. Стъпвайки върху възможната идея за иронията, отец Сергий Булгаков представя една нова картина на заиграване на Бог със Сатаната и това е известният сюжет на изкушенията на Христос в пустинята. Излизайки от класическата трактовка на библейския текст, руският богослов ни представя разговора между Христос и Сатаната, като иронична сцена, в която дяволът се самоизкушава, опитвайки се да разбере по логиката на Писанията кой е Този, Който стои пред него. Христос, позовавайки се на Писанията, докарва до пълна интелектуална немощ и невъзможност за преценка Сатаната и той се оттегля “до някое време”. Премъдростта тържествува над мъдростта на творението. Каква по-голяма ирония от това да му цитираш това, което знае, но да не разбере! Какво по-комично от това, да дойде да изкушава и да си отиде самоизкушен!

Приемайки като духовен дар иронията св. ап. Павел пише: “Ето една тайна ви казвам: …А когато това тленното се облече в нетление, и това смъртното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното Слово: Погълната бе смъртта победоносно. О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?”(1Кор. 15: 51-55). Този текст недвусмислено говори за тезата, която застъпваме, че иронията има своето подобаващо място в спасителния план на Бога. Тук е и моментът да приемем за напълно здравословна концепцията на католическия свещеник Тадеуш Дайчер в неговата книга “Диалог за вярата”, че е добре и спасително вярващите да ползваме иронията и самоиронията като духовно средство.

Ако тезата за иронията може да бъде, както видяхме, приета за библейски оправдана или поне теологично представена като възможно по-пълна оценка за същината на промислителното дело на Бога, въпросът за възможните прояви на Божия смях остава отворен и с продължение до следващи разсъждения.