Платон: Идеята за доброто

Един от най-големите древногръцки философи е Платон. Той е роден през 427 г. преди Христа на о-в Егина, южно от Атика. Неговият род е царски и жречески. Дълго време Котридите са давали на старите гърци жреци, царе и законодатели. Далечен родственик на Платон е първият атински юрист Солон. Действителното име на Платон е Аристокъл, но поради участието си в олимпийски игри и силното си телосложение той е наречен Платон, което значи широк, силен. Първоначално той се обучава в духа на Херакли-товото философско учение. Един от първите му учители е философът Кратил. На двадесет години Платон среща Сократ и от тогава съдбата му коренно се променя. В продължение на почти осем години той е член на кръжока на Сократ. Тъй като Сократ не остава нито един написан ред, именно Платон е философът, приятелят и ученикът, направили известни учението и идеите на великия атинянин. Диалозите от тъй наречения Сократически период „Критон", "Дпология на Сократ", "Хармид" са свидетелства за началото на една философия, чиято същност е учението за идеите.

След смъртта на Сократ през 399 г. преди Христа Платон предприема пътешествие в редица страни. Особено плодотворно е пребиваването му в Египет - най-напредналата страна по онова време на античния свят. Знанията, почерпени от египетската наука и култура, по-късно ще му послужат за създаването на главното му политико-социално и светогледно постижение, реализирано в "Държавата". Той посещава и Южна Италия, където изучава учението на питагорейците. Прави редица опити да реализира в Сицилия представите си за идеална държава. Но управителите на град Сиракуза много скоро го разочароват. В 387 г. преди Христа той се връща в Атина и основава своятa философска школа, известната Академия. След тази година той прави още две пътешествия до Сицилия с надеждата, че ще успее да убеди тираните на Сиракуза да възприемат идеите му. Нито известността, нито красноречието се оказват аргументи в полза на реализацията. Платон умира в 347 г. преди Христа.

Творческият път на Платон обикновено се дели на три периода. През първия, така наречения Сократически, се популяризират идеите на учителя Сократ. През втория той разработва обективния идеализъм като едно от най-значителните постижения на старогръцката философска мисъл. Третият период от неговото творчество третира натур-философски и социално-политически проблеми.

По представите на Платон, свят, който ни заобикаля, е илюзия и небитие. Материята и нейните предмети не могат да бъдат същност на нещата. Действителното битие и реалната същност се намират в света на Идеите. Този свят е незрим, вечен и неподвижен. От там произтичат възможности, които съществуват и се проявяват във видимия материален свят. Последният е преходен, унищожим, смъртен. В света на идеите господстват три, взаимно преливащи една в друга Идеи -Истината, Красотата и Доброто. Най-важна от тях е Идеята за доброто.

Платоновият идеален свят е резултат на големите философски дирения на мислителя. Той е пределна философска абстракция от Всички земни несъвършенства и изразява само висшето съвършенство. По своето съдържание тази идеална действителност и същност се реализира главно в Космоса, а последният се явява във вечното и винаги еднообразно движение на небесния свод. Според Платон няма развитие, а има само вечен кръговрат, постоянно движение в кръг. Космосът задължително се връща и възвръща към онова място, в което вече е бил. Така независимо от вечното движение всичко остава на собственото си място. Платон, чрез идеята си за вечното възвръщаше изразява митологичната представа на старите гърци за устройството и хармонията на света. Така и вечните идеи за Добро, Красота и Истина са хипостазирании абстрактни начала, лишени от всяка история. Земята, на която живеят хората, не е истинска и действителна, а реалната се намира в небесната сфера. Идеята предшества материалната вещи материалния свят. Материята е отражение и грубо копие на света на идеите.

Платон е възприел и питагорейското учение за преселението на безсмъртните души и за тяхното въплътяване в телата като резултат от световния кръговрат. Идеята за възмездието или за справедливите или несправедливите човешки дела също се среща в учението на Платон. В "Държавата" цялото мироздание и всяка съдба на душите се определя от законите на съдбата. А съдбата е представена като космическо вретено, чиито нишки плете Необходимостта или Съдбата. Дъщери на тази необходимост са Лахесида, оценяваща миналото, Клото - настоящето и Атропос - бъдещето. Така Платон приема възмездието като съдба и съдбата като необходимост в качеството си на принцип за всички реални закономерности и събития. Адрастея, богинята на съдбата, е сляпа, защото никой не знае неведомата съдба.

Идеята за доброто обаче е и си остава идея за необходимото съвършенство.

Платоновото разбиране на идеята Зайдел резюмира по следния начин: "Под идея Платон разбира: 1) едно общо понятие; 2)което нито възниква, нито умира и не е подложено на никакви изменения, което 3)съществува от само себе си, значи е, както Аристотел ще се изрази по-късно, субстанциално. То остава 4)вечно тъждествено само на себе си, защото за предварителното съществуване на идеята може да се говори само по отношение на човешкото мислене. То е 5)първопричина и 6)парадигма на качеството на нещата, тъй като само чрез идеята нещата стават това, което са. То дава 7) най-сетне целта, към която всичко се стреми и съществува 8)с другите понятия и йерархичен ред, върха на които образува идеята за доброто".

Като анализира Платоновото схващане за доброто, Райнер пише: „Той различава три вида добро (добра): 1)такива, които ние бихме искали да имаме от любов към тях; 2)такива, които ние обичаме както заради тях самите, така също и заради техните последици; 3)такива неща, към които ние се стремим заради техните желани последици, макар че сами по себе си те изглеждат тягостни. Той обаче е убеден, че извън отделните добродетели има още едно по-висше, последно добро. Защото при добродетелите работата стои така, че мнозина се задоволяват с тяхната проста видимост, но това, което всички търсят, е едно действително „добро". В изясняването на това „крайно добро" (действително добро) се очертават на първо място две насоки: едната изхожда от разбирането, че „доброто е нещо, което няма недостатък, и го схваща като въплътено в метафи-зическите праобрази, т. е. в идеите, които единствено имат истинско битие. Другата насока търси обективни определения на доброто и го разглежда като нещо, което води до евдемонизъм. Тогава това добро се представя по-точно като единство от симетрия, красота и истина; и тъй като в него се съдържа също и добродетелта, става ясно, че търсенето и водещо до евдемония (щастие) добро се състои главно в нравствено доброто.

От Платон тръгва идеалистическата етическа традиция да се отъждествява доброто с битието или по-точно доброто да се разглежда като мяра на битието и, обратно, битието (у Платон - идеята) като мяра на доброто. Религиозната насоченост на тази идея е ясна; йерархията битие, идея, добро води към върховната идея - бога, или единството битие и добро е всъщност единство, продиктувано от божествения произход. Тогава битието (идеята), чиято същност не съдържа никакви граници, притежава абсолютно съвършенство.

Под влиянието на питагорейските вярвания у Платон се появява идеята, че съществуването е опит, средство за действителното свързване на душата и тялото. Последното всъщност е затвор за душата, желанието да следваме духовния порив, следователно нашите страсти не дават силата, която ни изпълва с пречистващата мяра на идеята. Доброто не е въпрос на опит, нито страданието и удоволствието са негов знак, доброто трябва да бъде решително отстранено от природните наклонности. Във "Федон" Платон се старае да докаже, че тялото е препятствие за истинския живот. Последният се поддържа от съдържанието на божественото и на абсолютно истинното, това е животът на чистата мисъл. Да съществуваш за самия себе си, без да мислиш отвъдното, е постоянно умъртвяване, да се научиш да умреш, мислейки за отвъдното, вече представлява чисто освобождаване от веригите на тялото. Необходимото обучаване се състои в упражнения за вътрешно съсредоточаване, „свиване" в себе си. Емоциите са „затваряне" и фиксиране на душата към тялото. Тялото е затвор, в който ние самите сме тъмни-чари, използувайки за средство нашите желания.

В "Държавата" Платон превръща доброто в чудотворна и неудържима сила, благодарение на нея съществуват нещата и явленията, тя служи като единствения принцип, който основава и конституира Вселената. Принципът на етическия идеализъм е универсализиран, пренесен върху свръхприроден план, той служи за обяснение на природата, за съдия на правилата на поведение, които важат или ще важат за съвършения град - държава. В тази концепция Платон, изглежда, влага значимостта на сократическото предписание „познай себе си", „имай грижа за душата си". За Платон душата не е само нещо божествено; тя е най-вече необходима възможност да се издигне към своето истинско идеално отечество. В съвкупността на природата ролята и мястото на душата е значително, тя има привилегията да се самозадвижва.

Именно тук индивидуализацията на душата в осъществено конструиране на личния морал с неговите заслуги и вина, доброто или идеята ще ни откъсне от емпиричния живот, за да ни присъедини към божественото уподобяване, което е истинната същност на нашата душа.

Последствията от тази концепция са, че истинското добро е в непрекъснатото уподобяване с един идеал. Нещо повече, следвайки Платоновата логика, доброто е непознаваемо и несътворимо, т. е. моралните ценности ще бъдат измервани чрез средствата на единството, което не е в човешките възможности. От друга страна, ако доброто не е само принцип на поведението, а се отнася и до природата на нещата, тогава нашето поведение, за да съвпадне с доброто, трябва да се интегрира в реда за добър, прекрасен и истинен свят.

Доброто или всичко в реда на идеалното битие, както и това на познанието, произхожда от своето основание „да бъде". Този принцип е интелигибилен за съществуващото и според Платон трябва да се приеме, за да се вярва, че истината е отвъд видимата същност. По такъв начин идеята за доброто е най-висшата идея на битието и знанието. Ако доброто е абсолютно и нищо не може да бъде интелигибилно освен в отношение, трябва следователно да се приеме, че доброто не е истинско познаваемо: то не се дефинира, то присъствува, то се „крие" от човешката мисъл чрез „обожествяването", което ни води към него по смисъла на идеалната си битийна необходимост. По такъв начин Платоновата етика е парадоксално-рационална, тя се развива на своята собствена основа към една мистична религиозна етика.

В X-та книга на „Законите" Платон критикува тези, които си представят, че природата е щастлив резултат на многобройни случайности (атомистите) и че законът е изкуствен продукт на социална конвенция (софистите). Истината според Платон е друга. Природата, това са законите и изкуството, те са израз на доброто или моралният ред не е изолираш от природния закон, т. е. добре разбраната природа е проникната от моралност, на свой ред моралността е направлявана от тази природа, която, правилно схваната, се подготвя да стане интелигибилна. С една дума, религиозно-мистичният морал на Платон обаче съдържа елементи и предпоставки за отчитане на някои емпирични факти.

Кое е абсолютно добро, чрез което се измерват относителни блага? Това е въпрос, който връща Платон към емпиричните условия на поведението. Ако предположим, че по отношение на моралното поведение ние нямаме "божествено" познание, нашето ежедневно съществуване не би се приспособявало добре към съвършенството. Следователно емпиричните условия предполагат, че доброто е съвършенство (в себе си) или щастие за този, който го притежава. Житейски необходима е мярата. „Мярката за доброто" е завършеното битие, задоволяващо се в самото себе си и универсално желаемо в хармонията на трайното единство и пропорция на прекрасно и истина.

Същностният характер на Платоновата концепция се състои в отговора на трите проблема, наследени от со-фистите и върху които Сократ, учителят на Платон, усилено разискваше: 1.В какво се състои добродетелта? 2.Как да се придобие тя? З.Единствена ли е добродетелта или има видове?

В диалога си „Федон" Платон разделя илюзорната добродетел на традиционния морал от една добродетел, която вече не е според него име, а реалност. Първата се състои в това да се лишим от едно нещо, за да добием нещо подобно, на което остава в рамките на подобното, например лишаваме се от фшическото удоволствие, за да придобием удоволствието на самото здраве, или приемаме смъртен риск, за да избегнем да бъдем убити от врага или да попаднем под негово робство. Истинската добродетел се състои в избягване на удоволствието и страданията, все едно дали са равностойни, нестабилни и винаги променливи. Добродетелта има универсална стойност, тя е истинска и постоянна. Истинската добродетел е философска, тя е освобождаваща, защото интелигентността (разумността) е нейната основа и в добродетелта душата намира своята същностна природа. Добродетелта е свързана с неподвижната реалност на вечните идеи.

Подобна концепция се намира в „Теетет" - добродетелта има два вида: едната е на святото и божественото, другата принадлежи на Бога. Първата води към освобождаване от имитацията на добродетелта, която е принадлежност на Бога. Необходимо е тогава нашият живот да бъде подобен на Божия чрез единството на справедливостта и свя-тостта, организирани от мисълта. Така Платон стига до определянето чрез разума на моралните атрибути на личността.

Възгледът на Платон, че добродетелта е в „Държавата", е различен, подобно на обекта, който Платон изследва в това свое безсмъртно съчинение. Тук се търси организацията на една общност, регулацията на отношенията между различните хора, както и щастието.

Задачата се усложнява още повече, защото Платон, верен на древногръцката идея за хармония търси да намери истинския Закон, действащ, за да направи индивидуалните способности на всеки да служат на всички в общността. Така идеалната държава на Платон се превръща главно в морален проблем, чиято действена основа е притежаването на добродетели. Тук думата добродетел не губи смисъла, който Платон определи в другите свои съчинения. Този смисъл е приложението на принципа, приложение на активността на едно битие със своя функция и цел, приложение на идеята за добро. Така този морален принцип заляга в основата на политическата организация вече на морала и тази политическа организация е държавата. Така едни добродетели осигуряват управлението на държавата, други -нейната защита, трети - труда, решаването на разпределителните и битовите задачи. Най-мъдрите трябва да управляват, смелите да отбраняват държавата, да отбраняват общността, а останалите да се трудят, да търгуват или да станат занаятчии, търговци, секачи на монети и т. н. философът е „демиург" на идеалната държава. Следователно е естествено за него да бъде определена от божествената природа добродетелта му, но дори и на него не е позволена морална индивидуалност. Последната е включена изцяло в държавната организация, ако последната добре изпълнява функциите си (държавната организация), тя се възпроизвежда като добродетел в душата на различните индивиди. Следователно моралната организация на държавата е предимно една активност „навътре" в отношенията между хората, в тяхното разделение на ролите в държавата, а не толкова активност „навън". Така е необходима една наука за хармонията, която трябва да покаже отсъствието на случайни съждения, доказващи невежество. Това е политиката като общо учение за добродетелта. А добродетелта е висша идея за здраве, красота на една добре устроена душа, докато порокът е болест и грозота на неустроена душа.

Вторият въпрос - дали добродетелта е щастлива случайност, един природен дар, привилегия на някои индивиди и има ли средства за нейното придобиване - Платон разисква в две посоки, произтичащи от философското разбиране на добродетелта и определящи своето решение в различни плоскости. Философското разбиране за добродетелта именно там, където то се реализира (благородството и достойнството на един мъдър живот, политически гений, военни таланти и артистични качества) не може да бъде друго освен божествено надаряване. Така и щастието, което е резултат от добродетелта, има всички характеристики, които идеята дава на евденомията: като нещо предварително дадено, като една милост, която дарителят по свое желание може да отнеме. Този проблем е разгледан в „Мемно". Доколкото не съществуват учители по добродетел, хора, способни да определят и култивират едно поведение, единственият източник остава подражанието, имитирането на примерите, оставени от 'забележителните хора". Но факт е, че тези хора не са способни да предадат тези качества на другите, дори и на децата си. Така вродеността на добродетелта е определен начин на превъзходство, което разделя хората и доказва истината за една внушена щастлива съдба. Но затова добродеянието може да се постигне и чрез всекидневната роля на възпитанието за придобиване на моралност. В един смисъл добро е онова възпитание, което критикува предразсъдъци, за да обърне духа към съзерцанието, към съзерцанието на прекрасното. В този смисъл възпитанието ни учи да съзерцаваме трайната и стабилна идея за добро. В друг смисъл възпитанието „работи" за съгласието на душите чрез упражняването и дисциплинирането най-вече на младите. В проекта си за идеална държава Платон особено обръща внимание на нравственото възпитание, защото счита, че моралната корупция е трудно изличима от държава, строяща отношението си само чрез администрация.

Но чрез какви средства едно „развалено" общество ще се ръководи за постигане на целта, която откриват философите и се опитват подробно да опишат? Едно от най-известните и приетите средства според Платон е любовта. В „Пир" има няколко интересни страници, където Платон развива своята идея за любовта като нравствено чувство и качество на възпитателя и учителя. Между учител, вдъхновен от величието на своята роля и младия човек, на когото той е водач по пътя към безсмъртната идея към доброто, се установява духовна връзка. Безкористието, с което учителят се отдава на своето дело, се „връща" от страна на ученика чрез една искрена активност за сътрудничество. Така се създават условията за плодотворна дейност, за създаване и възникване на душата, а последната е способност за появата на Мисълта. Под непосредственото влияние на мисълта се създава цялото съвършенство на практическата мъдрост и на справедливостта. Така се произвежда една духовна любов, мисълта върху добродетелта, върху това, което човек възприема за добро и с чиято реализация трябва да се заеме. Това е титаничното усилие за откриване на новото, което трябва да води младостта, младия човек, юношите. Така във въздигането на любовта към абсолютното добро, универсализацията на прекрасното, заедно с изучаването на законите, които ги регулират, се отива към безсмъртното „докосване" на красотата, съчетана с истината. Другото средство за възпитание е строго интелектуално. Това е диалектиката. Философът или диалектикът е идеалът за мъдреца Платон. Да бъдеш философ в този смисъл е най-добрият път, за да стигнеш до съвършенството или превъзходството, което всъщност разкрива философията.

Платон възразява на онези, които считат, че имат много и различни добродетели, които намират едни и същи неща за добри. Пълният опит на Платон да даде едно позитивно решение се намира в четвъртата книга на "Държавата". Това решение предполага обаче една конструирана държава, управлявана от хора на мисълта, за които знанието позволява да командват за и чрез справедливостта. Така мъдростта е главната добродетел на тази държава, но не от гледна точка на една друга добродетел, каквато е справедливостта. Каква е природата на последната, можем ли да приемем, че тя е фундаменталната добродетел? Няма ли и други съвършенства и превъзходства в справедливата (идеалната) държава. Проблемът е поставен следователно върху политическа основа. Но Платон излиза от предпоставката, която е разисквал в други свои съчинения: една добре уредена душа не трябва ли да бъде образец на добре уредена държава и подобно на нея на един космос? С други думи, Платон поставя и разкрива дълбочината на проблема за единството в различията. Колкото до справедливостта, нейната същност не бива повече да я търсим - тя се разкрива чрез функциите си. Показва единството на различията, като "поставя" всеки на неговото място. На мястото на управлението застава този, който е способен чрез мъдростта си да заеме този пост. Интелигентността на града (или на душата) може и смее да командва, за силния - неговата област е друга, напр. тази на смелостта, на защитата на града или на държавата. Но за най-многобройната класа, тази на производителите, не остава нищо от разумността, а една специфична част на справедливостта, каквато е умереността или благоразумната мяра на поведението. Нейната стойност се намира преди всичко в подчинението, овладяването, послушанието. Така добродетелта е единстена, каквато е справедливостта, но тя се проявява и в смелостта, и в мъдростта, и в умереността (благоразумното въздържане). В тази специфична Платонова диалектика има не само едно решение като начало на традиция във философията и етиката, но и противоречия, по-често плодотворни, отколкото разрушителни. Например в дванайсета книга на „Законите" Платон ясно поставя този проблем. От една страна, добродетелта е единият обект на цялото гражданско законодателство и държавно устройство, от друга страна, добродетелите са четири и всичките четири имат за единен ръководен принцип мъдростта, добродетелта, към която се отнасят останалите три. Реална е трудността да се определи как тези добродетели са единни и защо това единство е разделено на четири. Главната задача, която се налага, е да се определи понятието на всяка от тези четири добродетели. Тази задача е запазена за управляващите пазители на законите. А управляващите се подготвят чрез специално възпитание и образование, същността на които се състои в това да се приеме множествеността на добродетелите, да се тръгне от тази множественост, за да се разположат йерархически всички компоненти на държавата и всички хора в нея. От теоретическа гледна точка множествеността на добродетелите може да се разгледа като единство на понятия, поставени на мястото си, без които моралът би бил изолиран от своя безсмъртен и божествен принцип. Така стабилността, трайността и сигурността дават условието, че доброто на философите единствено може да бъде основата на добродетелта и на понятията за нея. Всичко, което остава за другите хора, е да се съгласят с душата на законите. Самата душа е безсмъртна.

Моралният акт е според Платон отказ от случайна индивидуалност пред необходимия ред на света. Още повече, че няма истинска свобода на избора и най-вече, че сетивният свят, в който живеем, не е истинският свят. Така Платон отбелязва единствените души, отиващи на небето, за да вземат участие в избор на бъдещия си живот, са тези, които трябва да бъдат наградени и лишени от философия. Философът, напротив, когато върши своите дела в течение на множество съществования, е изключен от слабостта, каквато е злият избор. Що се отнася до другите хора, единствената им надежда остава да бъдат управлявани от философи учители на всичко в живота. Принципът на интелигентността, идеята за добро е източникът и създателят на битието и добродетелта. Идеята за добро е единственият източник на щастието, то е единственият източник на всяко благо. Идеята за доброто по Платон е нещо повече от идеята или формата, тя е реална и най-ярката от цялата същност. Съзерцанието на идеята за добро, което е славата на философската дейност, има за Платон мистичен характер. Това съзерцание се разкрива в непосредствена, неподвижна бдителност, чрез която пълната реалност и ценност на доброто постепенно се постигат. В „Парменид" доказва, че идеята е единство, цялост. Идеята съществува и в добродетелите, но единството е иманентно на идеята. Затова щастието е добродетелен живот, без добродетел не може да има щастие. Така добродетелите, особено главната от тях, мъдростта, която ръководи житейската смелост и умереност, е всъщност разумна (теоретическа) добродетел, която се състои в страстното преклонение пред философията и математиката. Щастливият човек е и справедлив, справедливостта е включена в смелостта и умереността. Справедливостта е самото добро в себе си. Затова справедливият човек живее в дружба и е предан на общежитието, докато несправедливият човек няма приятели. Така Платоновото деление на душата на емоционална, волева и разумна преминава в етикофилософско измерение.

Платон решително отхвърля хедонизма. Щастието не се състои в удоволствието или в най-голямата сума на притежавани удоволствия, а в практикуване на добродетелта. Човек трябва да има за цел добродетелта или доброто, а не удоволствието. Платон последователно осъжда "Живота за удоволствие", имащ за цел достигането на сетивните интереси от удоволствието. Тук биха могли да се изтъкнат две различни точки. Едната е тази, че нашата цел не предполага максимализирането на сетивните удоволствия, другата, че нашата съзнателна цел не съвпада и не се стреми да съвпада с удоволствие от какъвто и да е род. Според Платон цел на човешкия живот е не осигуряване на удоволствие, а изучаването и доказването в живота на трите безсмъртни идеи: Истината, Доброто, Красотата. Удоволствията и страданията са за Платон наистина големи учители на човечеството и на човека, чрез тях човекът има допир с големите цели, но те не могат да бъдат цели сами по себе си и на дейността като такава, а само съпътстващи резултати. Добродетелите заедно със здравето, благополучието и красотата са всъщност доброто. Така удоволствията и страданията не са добродетели в себе си, удоволствията и страданията показват дали човешката дейност се намира под управлението на разума. Затова много важно е да укротяваме чувствата и страстите си, защото удоволствията и страданията са пряко свързани с тях. Чувствата и страстите помагат чрез ограничаването им да изпъкне ролята на разума, а умереността на чувствата е самият път към щастието. Така, благодарение на разума, може да се достигне до доброто, „изчистено" от случайното и преходното, неподвластно на страстите и чувствата, опосредено от присъствието на разума във волята.

Но защо доброто не може да бъде една единствена същност, защо никаква дефиниция, една единствена формула не може да го изчерпи? Защото, ако бе възможно да се достигне доброто, разумността не би имала повече необходимост от друга вещ (същност), не би търсила повече, не би преминавала от една идея към друга, ще остане неподвижна. Но ако мисълта остане в покой, тя ще изчезне, а заедно с нея и цялата реалност. Ето защо доброто е безкрайно и безсмъртно, това е причината и условието за двоякото движение към истинското битие на познатото и познаваното едновременно. Идеята за доброто е следователно абсолютно първата, тя е цялостната достъпност, без която нищо не се достига и под която има достатъчно вторични и производни идеи. Доброто, според Платон, е принцип на истинското битие и принцип на живота. Идеята за доброто позволява откриването на функциите на добре устроената душа и на добре уредената държава, които Платон определи като добродетели или способности. Защото функцията не може да бъде реализирана освен в конструирането на един организъм, който доброто хармонизира. Затова идеята за добро е своеобразно допълване на несъвършеното, допълването е една от фундаменталните форми на активността на самата идея за добро. Така хармонията според Платон може да се персонифицира в образа на мъдреца, обладан от световния Ерос и разкриващ най-старата формула на древногръцкото знание: хубав, знатен, могъщ, щастлив и обичан от Бога означава едно и също. Бог е мерило за всички неща, Бог е идеята, управлявала света, и показва присъствието си в света на сетивата и несъвършенството чрез добродетелите и идеята за добро. Душата ни е безсмъртна, а животът ни е необходим предмет на душата, за да реализираме безсмъртието си.

В заключение висшето благо се придобива чрез смесването на два източника: този на чистото познание и този на удоволствието. Първият идва от философията и науките, вторият - от живота. Човек живее следователно своята съдба по два различни начина. Във философски план това е неговата божествена природа и във времеви (хронологически) план, който е неговата смъртна човешка природа. Преминаването на тази двойственост може да стане, само ако човек винаги и при всички обстоятелства практикува добродетелта и избягва порока. Да се отрича тази истина е все едно да се претендира, че болестта е по-доброто от здравето. Така според Платон моралният въпрос на човека съществува във времето, добродетелта и порокът се появяват според обстоятелствата. Затова Бог е невинен за злото, а всеки човек желае доброто. Но тогава от къде идва злото? Според Платон злото не е нито у Бога, нито у човека, нито се намира у един изкусител. Злото е в пряко отношение с материята, с небитието, което демиургът несъвършено е създал, човек греши Винаги, когато следва някакво материално задоволство. Но може ли да се говори за грях, ако актът е неволен? Всяко действие, което се прави според идеята за добро, е правилно. Злото се явява психологически като грешка, метафизически недостатък. Знаменитата мисъл: „Никой не греши по желание" не е парадокс у Платон. Той отрича най-вече една тавтология. Думите идват да потвърдят, че никой не греши морално, защото грехът -това е преминаването на волното в неволното, на вниманието в невнимание. За този недостатък ние сме пряко отговорни. Следователно има един критичен момент, когато трябва да избираме между обвързването и необвързването с Бога. Ние по природа сме приобщени към Бога и доброто, когото са принципите на цялото съзнание. Премахването на тази обвързаност ни въвежда веднага в съзнание на нео-съзнатост. Бог - пише Платон в „Законите" - е организирал света по начин, при който добродетелта превъзхожда порока, но е оставил на свободно разположение нашите желания. Защото всеки човек обикновено е такъв, какъвто желае да бъде, като следва наклонностите си и характера на своята душа.