Марк Аврелий: Копай в себе си!

Марк Аврелий Антонин е третият по значение представител на римския стоицизъм. Роден е през 121 г. Произлиза от семейство на съсловието на конниците, чиито корени са в Испания и родствени на император Адриан. Останал от рано сирак, той е отгледан от дядо си Марк Аний Вер. Марк Аврелий преминава през всички официални длъжности на високата власт: квестор, консул, трибун. Поддържа близки връзки с императора Антоний Пий. Той е осиновен от императора и след смъртта му наследява императорския престол. В продължение на 19 години той е император. Неговите възгледи се оформят под влияние на стоиците. До края на живота си Марк Аврелий е горещ привърженик на стоическата философия. Като император води войни срещу германските племена, борби, които отнемат почти целия му зрял живот. Рядко е в Рим. Той успява да отблъсне варварската опасност, надвиснала над Рим от север, но не може окончателно да я победи.

Традиционните езически култове, на които е привърженик Марк Аврелий, са светогледното ядро, обединяващо римския свят. Затова не така странно изглежда издаденият през 177 г. декрет срещу християните. Императорът философ е все пак принуден да се съобразява с реалността.

Главно съчинение на Марк Аврелий, ползващо се със славата на последния значителен литературен паметник на стоицизма, е съчинението „Към себе си". Императорът - стоик изразява като че ли последната дума на стоическата етика, обременана вече със значителна доза фатализъм, песимизъм, апатия, бягство от живота. Марк Аврелий умира през 180 г.

„Към себе си" представлява размисли на философа, правени по време на военните лагери. Авторът им очевидно се е стремял да осмисли всекидневното си поведение, да намери опора или пък да се отмори чрез размисъл за вечното и постоянното.

Идеите на Марк Аврелий са наистина свидетелство за края на една философия, но край и завършек достоен и горд, хладнокръвен и понякога непримирим. философът най-често насочва вниманието към себе си, за да разкрие мястото си в света, значението на живота и тайната на смъртта. Парадоксален е добре премисленият песимизъм на мислителя. Но това не е песимизмът и отчаянието, следващи обстоятелствата и изразяващи безсилие. Напротив - Марк Аврелий показва, че отчаянието е форма на морално състояние, което може да вдъхне сила, да задължи моралния деец почти героично да се справя с всекидневните си задължения. Така човешкият живот като че ли се разделя на две половини. Едната, външната, следва от задълженията на деня, на взаимоотношенията между хората, тя показва дългът към другите. Марк Аврелий пише за себе си: „Редно е и тялото да бъде стегнато, а не размъкнато - било в движение, било в покой. Както умът се проявява на лицето и пази постоянно неговият събран и пълен с достойнство израз, нещо подобно трябва да се изисква и от цялото тяло. Но при спазването на това не бива да се достига до неестественост". Външната страна на човешкия живот не е толкова независима от другата половина - вътрешната - колкото по-скоро е съобразяване с обичаи и традиции.

Истинската страна на живота, на индивидуалния житейски път е вътрешната. Неслучайно Марк Аврелий възкликва към себе си: „Копай навътре! Вътре е изворът на доброто и той може винаги да тече, стига само винаги да копаеш!" Но какво разкрива Марк Аврелий, стремейки се към себе си? Римският стоик субективизира понятията, придава им неповторим индивидуален характер. Това е една култура вътрешна, с нищо незадължаваща други хора и друг човек. Това е нравствената култура на интимен свят, богата и възвишена, но лесно и бързо ранима. Обикновено заниманията със собствения дух и със собствените мисли са признак на висока чувствителност. Но Марк Аврелий има не само човешка длъжност, но и императорски трон. По силата на съдбата той е принуден да се съобразява и с първото, и с второто. Затова не случайно следват напълно практически съвети: „Изтрий въображението! Спри дърпането на конците! Очертай настоящето! Разбери какво се случва - било на теб, било на друг. Внимавай да не се проникнеш до дъно от положението си на император. Защото е възможно. Опази се прост, честен, чист, достоен, безизкуствен, приятел на правдата, изпълнен с почит към боговете, добронамерен, обичлив и твърд във вършенето на това, което подобава. Бори се да останеш такъв, какъвто пожела да те направи философията!"

Философията направи от Марк Аврелий стоик, а самият Марк Аврелий концентрира вниманието си почти изцяло върху езическите измерения на живота и смъртта. Той наистина повтаря основните азбучни истини на стоическата етика: в света господства природният разум, животът според природата е единствено правилният, необходимостта и човешката воля трябва да съвпадат, защото в противен случай човек винаги е обречен. Но стоиците от стария период никога не са се отнасяли отрицателно, нито са си позволявали презрително отношение към живота. Марк Аврелий придава нови ценностни характеристики на живота. Той подчертава неговата преходност, изключителна Несигурност, неопределеност. Наистина, животът не е страдание сам по себе си, но неговата крайност и ограниченост задължават философа да мисли постоянно за смъртта. Животът е една крайност на времето, чиито естествен завършек е напълно ясен. Не на едно и на две места Марк Аврелий си повтаря: „Мисли за последния си час!" Но умаляването на реалната ценност на живота води до един малко очакван резултат: Марк Аврелий вече подценява дейността и резултатите й. Оказва се, че делата човешки много бързо се забравят, усилията и подвизите човешки са дим, бързо разсейващ се. Дори традиционното приятелство между равни и способни хора, с което така се гордее класическата философия и етика, престават да имат стойност - приятелят много често може да се окаже предател.

Темата за смъртта и за злото започват да доминират в стоическата философия на Марк Аврелий. Ето какво мисли Аврелий: „Скоро ще умреш, а още не си нито безискуствен, нито спокоен, нито без боязън. Възникнал си като част. Ще изчезнеш в това, което те е породило или по-скоро претърпявайки промяна, ще бъдеш наново приет в неговия пораждащ принцип". Всъщност какво е смъртта според Марк Аврелий? Ако старите стоици по-често си задаваха въпроса какво е живот, Марк Аврелий сменя акцентите. Според него смъртта не е нищо друго освен дело на природата. Ако някой се страхува от делото на природата, е все още дете. Но - продължава Аврелий - смъртта не е само дело на природата, тя и нещо полезно за нея. Много е възможно човек да се свързва с Бога чрез помощта на едно природно дело. За разлика от Епикур и Зенон от Китион, полагащи хуманни усилия да предпазят човека от страха на смъртта, Марк Аврелий се стреми да подчертае естествеността на смъртта, макар и да допуска, че може би душата е безсмъртна. Етическото значение на смъртта се намира в подчертаването на преходността на живота, на неговата крайност, на обречеността на човека. Следователно много от човешките усилия изглеждат глупави, суетни и безполезни, защото човешкият живот е кратък. Но тогава излиза, че присъствието на смъртта в човешкия живот може да обезсмисли много от стимулите и мотивите на човешката дейност.

Затова Марк Аврелий определено счита, че никакво зло не може да произтече от ръководното начало на един човек за друг човек. Тогава откъде идва злото? Отново следва субективистичният отговор на Марк Аврелий: „От това начало в тебе, което решава кое е зло... Искам да кажа, нека да не оцени нито за зло, нито за добро случващото се еднакво на лошия и на добрия човек. Защото, което става еднакво и с природосъобразно, и с неприродосъобразно живеещи, то не е нито съобразно, нито несъобразно с природата". Така злото и доброто са изведени от човешката воля, хората и техните взаимоотношения очевидно са подчинени на съдба, превърнала се в сляпа, жестока и напълно случайна. Единственото, което можем да направим, е да се подготвим за ударите й, дори и с цената на пълно безразличие към съдбата на себеподобните.

Разбира се, мъдростта на Марк Аврелий не е мъдростта на християнската повеля - обичай ближния си! Но отношението към другия човек почти липсва в съчинението на късния стоик. Тогава всичко се съсредоточава върху един деец, започнал да губи главните си ориентири за морални дела. Защото стоическата етика имаше две основни морални първоначала: отношението към живота, съвпадащо с ценността на доброделета и на приятеля и задължението за самоусъвършенстване, изградено на живот според природния разум. У Марк Аврелий и двете първоначала са на изчезване подобно на снежна топка, изложена на силно слънце. От тук нататък очевидно трябва да се появи нов принцип на етиката и друга всеобхватна норма на морала.

Величието на Марк Аврелий не е само в героичната резигнация пред трудните обстоятелства на живота и почти отчайващите предателства на другите хора, а в личния му пример на деец. Този личен пример е свидетелство, че в житейската му практика стоическата философия и етика го е въздържала от действия, водещи до предателство на човешкото му призвание. Марк Аврелий е драматичният символ на една жестока епоха, в която стоическата етика възпира дори и отчаяните и песимистите от бездните на цинизма.