Eпиктет: Римският нравствен стоицизъм

Животът на един от най-големите представители на римския стоицизъм Епиктет е пълен с неизвестности. Житейският път на Епиктет, един от тримата знаменити стоици от епохата на Римската империя, заедно със Сенека и Марк Аврелий, започва в петдесета година след Рождество Христово в Хераполис, Средиземноморска Фригия. Той е доведен твърде късно в Рим като роб на Епафродит, приближен на Нерон. Собственикът на Епиктет е бил много груб и според един разказ на Ориген сутрин той приближил до своя роб, погледнал крака на Епиктет и го счупил. Ориген твърди, че Епиктет се е държал изключително хладнокръвно при осакатяването си. Усмихвайки се, той казал на господаря си: „Ти идваш да ми счупиш крака", а когато кракът бил наранен, той му казал: „Аз твърдях истината".

Въпреки лошото си третиране Епиктет е изучавал стоицизъм, след това е последвал новия си господар, който бил изселен през 65 г. на остров от Цикладите. След смъртта на новия си господар, Мусоний руф, Епиктет, който вече е свободен, на свой ред става учител по стоицизъм, но попада под ударите на един декрет на сенаторите, който към 89 г. шгонва всички философи от Рим. Така Епиктет се установява в Никополис, Епир. Той основава свое философско училище, която се ползва с висок престиж и скоро е върнат в Рим. Дори император Адриан посещава училището. Епиктет изкарва целия си живот в бедност и не се оженва. Все пак според някои древни свидетелства той се свързва с една жена, за да отгледа сирак, осиновен от него.

Умира към 130 г. след Рождество Христово, когато Рим се управлява от император Адриан.
Епиктет, според свидетелствата на древни автори, означава „придобит", „изтеглен отвън", защото по този начин са описвали новите райони (намек за родното място на Епиктет), прибавени към старата Римска империя или още по-точно Епиктет означава „новородено от родители роби". Като че ли знаменитият философ приблизително точно е отговарял и на двете значения.

Подобно на Сократ и Епиктет не е оставил нищо написано. Неговото учение, изложено устно от самия мислител, става публично достояние и придобива неотнимаема културна стойност за европейската цивилизация чрез свидетелствата на Стобей, Арнобий и Марк Аврелий. Но главен разпространител е ученикът на Епиктет Флавий Ариан, който по-късно става консул и историк. Този верен последовател и приятел е водил бележки по време на обучението си. Малко по-късно Ариян издава осем книги със съчиненията на Епиктет, от които остават само четири известни книги, каквито са „Диатриби", „Разговори", „Спомени" и още „Изследвания".

Мисълта на Епиктет не се основава върху традиционното разделение на знанието, господстващо в стоическата философия: Логика, физика и Етика. Той предпочита да дели философията на три части и критерият на това деление зависи от значението, което придава на тези части. Епиктет за пръв път в историята на стоическата философска мисъл акцентира вниманието почти изключително върху морала. Подобно на своя велик предшественик Сократ и той негласно следва трите велики нравствени принципа: философската мъдрост е преди всичко и главно нравствено знание, трябва да съществува съответствие между мислите и делата на философа и мъдреца, нравствеността е главно самообладание, добродетел и самоусъвършенстване. Но по замисъла на Епиктет нравствената философия има приложен характер, теоретическата част на моралната философия е задължително насочена към практиката.

Поради това Епиктет говори за приложен морал,под което разбира реализиране 6 практиката на принципи, теоретически морал, което според Епиктет означава обмисляне на доказателства и основания и диалектика, която е учение за основите и законите на нравствените артикулации. Трябва да се използваме тази схема, за да се подчертае правилността на нравственото съзнание. Ние наистина се лъжем често пъти в практическия живот, но доказателството и анализа не могат да не открият илюзията и лъжата, затова трябва да се подготвяме за истината, учи Епиктет. Според него логиката е нещо като хан, място за спиране по време на пътешествие, място, което ни предлага отдих, удоволствие, но и събиране на сили, за да продължим пътя си. Логиката следователно ни задължава никога да не забравяме целта на житейския си път: да намерим своето истинско жилище. Затова и логиката не може да замести крайните цели на житейския ни път, действителните човешки измерения на собствените ни дирения. Но логиката ни помага да видим тези цели по-ясно и по възможност безпогрешно.

Но с какво тогава започва философията? Според Епиктет естественото начало на философията е установената полза, която може да се получи чрез откриването на смисъла на думите. За Епиктет има един ясен смисъл, естествена точност на езика, и тъкмо тази точност е етическото име на света. Ако всички хора поддържат доброто използване на думите като всекидневна практика всъщност ще се постигне взаимообучение по морал. Който желае да научи дълга и мястото си във вселената, той после ще разкрие своята роля чрез смисъла на думите, които достатъчно ясно описват опита. И така, за да бъдем добри, трябва да разчитаме на думите си, изразяващи истинността на нашите намерения и да разкриваме чрез думите делата и мотивите на другите хора. В края на краищата всеки един от нас трябва да разбере, че е преди всичко човек, че трябва последователно и твърдо да се държи като човек спрямо другите хора, а не като диво животно или като говедо. След това никога не бива да се забравя, че всеки един от нас е още гражданин, син, баща, сенатор. Но във всички случаи всяко име, всяка дума, която характеризира човешкия род, следва мисълта, намира мотива, и се проявява в собствените действия на всеки един от нас. Ето с какво трябва да започне философията: думите да се употребяват по тяхното истинно предназначение.

Така началото на философията всъщност се намира в практическата и всекидневна спонтанност на езика, но нещата в никакъв случай не са самоочевидни и прости за обяснение. Ние присъстваме на перманентен конфликт между хората. Точността на думите се подменя чрез многозначност на тези думи, чрез използването им в безкрайното разнообразие на мненията, не винаги отговарящи на действителните правила. Следователно началото на една рефлексия за самите нас, за житейския ни път, описан и предаден чрез смисъла на думите е само едно начало за нас, самите като човешки, ограничени същества, а не е абсолютното начало на битието. Когато има разумно използване на всекидневния език, се стига до доброто ползване на логиката. Тогава вече философът се проявява като философ, а не защото носи брада или екзотична дреха. Казват, че Епиктет обичал да повторя думите на великия си предшественик Зенон: „Познай елементите на разума, всеки един след друг, за да можеш да следваш тяхната логика и да предвиждаш събитията". Мъдростта затова е особен вид предвидливост, но тя е невъзможна без развитието на умствените ни възможности.

Логиката и диалектиката са предпочитаните пътеки на човешкото поведение. Само вървейки по тях можем да открием самите себе си и да намерим свидетелствата за могъществото на Световния разум. Като създават живота, боговете ни задължават да живеем в съгласие с природата, в съдружие с другите животни и живи същества. Ако животните се задоволяват с хранене и пиене, с почивка и възпроизводство и по този начин изпълняват всичките функции на създанието си, човек е нещо далеч, далеч по-различно. Човешките способности са дадени от самия Бог и затова се създават по-специални отношения между Бога и човека. Бог има нужда от човека.

Последният е привилегированото свидетелство за могъществото на Бога, чрез представите на човека Бог разкрива картините на бъдещето. Човек излиза върху сцената на универса като зрител на Бога и на неговите дела. но човек не е обикновен зрител, а още и тълкувател, познавач, мислител. Тази човешка способност да се предвиждат и предусещат бъдещите събития, да се планират бъдещите действия, е бъдещото учудване и предизвикващата преклонение логика или разум на природата. Така човек като че ли става съпричастен към делата на Бога и природата. Но не само това е учудващото в разума или логиката като човешка способност. Благодарение на тази способност човек може да опознае самия себе си, да разбере себе си, да разкрие всички свои способности, да изгради достойнството си. Това качество на ума е подобно на сферично огледало, върху което рефлектират всички посоки на света, изразяващи хармонията на Единното.

Но хората са различни и затова най-често между тях избухват конфликти, сблъсъци, насилие. Естествено има много свидетелства, показващи общия произход на хората. Епиктет често припомня, че хората подобно на боговете се обединяват, следват законите на справедливостта. Всеки човек има смътното познание за съществуването в съзнанието му на първоначална представа, предшестваща опита и насочваща посоката на моралното му възпитание. Съществува, според Епиктет, природно понятие за доброто и злото, за приетото и неприетото, за щастие и нещастие, за полезно и вредно. Това природно понятие е общо за всички хора, то не може да влезе в противоречие със самото себе си. Тогава природният разум съвпада с човешкия разум. Всеки един от нас знае как да постъпи правилно или справедливо при едни или други обстоятелства.

Стоическият рационализъм може да бъде изразен и като рационален интуитивизъм. Наличието на първоначален ред, установяващ хармония във вселената и в разума на човека, е действително специфична, така да се каже, родова отлика на стоическата философия и етика. В самите недра на Физиката на стоическото учение се артикулира знанието на Логиката и принципа на Морала. Според Епиктет този, който достига до знание за законите и управлението на света, достига до смисъла на живота и до правилата на индивидуалния си житейски път. Така физическият монизъм естествено преминава в логиката и етиката. Епиктет, поради тези причини, отхвърля мита на Платон, изразен във „Федон" върху бъдещата съдба на душите. Неговите аргументи са преди всичко етически. Само нашият избор, нашата активност може да определи бъдещето. Епиктет противопоставя своето знаменито разбиране за „това, което зависи от нас" и „това, което не зависи от нас". От нас зависят мненията, желанията, стремежа, омразата. С една дума всички действителни наши дела. Не зависи от нас тялото като материална обвивка на духа, богатството, високите длъжности, суетата. С една дума дейности, които не изразяват истинската ни човешка същност. „Нещата, които зависят от нас", показват, че ние сме естествено свободни, те са нашата същност и най-добре изразяват природата ни. Другите дела са изкуствени, подчиняват ни, лесно се губят и печелят. Те са ни чужди и като че ли принадлежат на чужда съдба. Към нещата, които не зависят от нас, трябва да показваме безразличие, да ги избягваме, те са „външни" за нашата природа и воля. Нищо в този свят, създаден от Бога, не е само по себе си зло или лошо, нито бедността, робството, болестта и смъртта. Не трябва да търсим вина у никого за нашите несполуки, нито отговорност за страданията ни, защото най-често зад това дирене се крие нашето невежество.

Съществува нескончаем конфликт между първоначалната ни воля, насочена към нещата, които са в наша власт и маските на всекидневните ни страсти, най-често преходни, дребни и непостоянни. Истинският акт на свободната воля е насочен към мъдростта, безразличието,към външните житейски ефекти, срещу подлостта и несъвършенството. Ако мъдрец изневери на нрава, мъдростта и предназначението си, това ще бъде събитие, подобно на угасване на звезда. Затова трябва да страним от желанията, които винаги ни нашепват погрешни действия. Желанията, както и страстите, са неистинни и нечисти, те разрушават природният и разумният ред и следователно са всекидневно богохулство и посегателство срещу Бога.

Само предпочитанията, продиктувани от рефлексията на предвижданото, на пречистването от страстите и желанията, може да ни направи верни на самите себе си. Достойнството на философа или на мъдреца всъщност е една - вечна борба срещу самия себе си. Той доброволно изоставя външните блага и всичко онова, което не зависи от неговата разумна морална воля.

Така Епиктет достига до нравствен риторизъм и специфичен аскетизъм. Този аскетизъм се основава на разума, на природния ред, който съвпада с Божията промисъл. Ако за Сократ човек не е нищо друго освен собствената си душа, то за Епиктет душата е само основата за избора. Душата е възможност за свободен избор, разделящ света на зависим и независим от нас. Свободният избор на душата ни като че ли уголемява света, като че ли придава неимоверна мощ на човешките сили. Всеки човек и преди всичко философът или мъдрецът чрез свободата се превръща в един независим Зевс, управляващ безпристрастно мислите или поведението си.

Епиктет често е обвиняван, че предлага резигнация, бягство от света и безразличие. Има етици, които намират, че зад предположенията и препоръките на Епиктет се открива суетата и горделивостта на философа, затворил се в непроницаема духовна цитадела. Зад тази духовна преграда липсата на безпокойство, отсъствието на страх, абсолютизирането на свободния избор и преди всичко безстрастността отчуждават философа и мъдреца, дистанцията между него и останалите хора става трудно преодолима, да не кажем невъзможно преодолима. Но самият Епиктет възразява, че всички хора са деца на Бога и никога не бива да се забравя, че човек не е статуя, защото освен че е роден от баща и майка, самият той е брат, гражданин, баща или майка. Приемствеността на поколенията е приемственост на самата човешка мъдрост. Съществува само йерархия между нещата. И тази йерархия може да се наблюдава между хората. Затова по-добре е да поставяме пред себе си високи цели, отколкото безропотно да се съгласяваме със съществуващото. Затова и Епиктет третира себе си като човек, който дава съвети как да се постигнат нещата, които зависят от нашата воля. Ето някои от неговите съвети, препоръки, мисли: Нещастен е този, който се лъже в своите желания, но по-нещастен е този, който постига това, що не желае. Що се отнася до желанията, напълно се въздържай от тях, защото ако пожелаеш нещо, което не е в наша власт, то непременно ще бъдеш нещастен. Затова що е в наша власт и що ти прилича да желаеш, ти още нищо не знаеш. Стреми се към това, което имаш право да желаеш и се гнуси от всичко, към което имаш отвращение, само че върши това спокойно и умерено.

Не самите неща, а това, що мислят за тях хората, ни безпокои. Така например смъртта сама по себе си не е тъй страшна, а то инак тя и на Сократ би се показала такава. Трябва да признаем за страшно превзетото мнение за смъртта като нещо ужасно. Затова когато нещо ни пречи, безпокои ни или ни огорчава, никога не бива да обвиняваме другите, а само самите себе си или по-право нашето мнение за това. В нещастието си невежата обвинява другите, малообразованият човек обвинява себе си, а напълно образованият и истински възпитаният човек - нито себе си, нито другите.

Не искай на света всичко да върви така, както би желал. По-добре искай всичко, което се случва, да става по такъв начин, както е трябвало да стане, тогава ти ще бъдеш щастлив. Болестта е препятствие за тялото, но никак не за волята, ако само тя не желае това. Куцането е недостатък на краката, а на волята. Прилагай това правило към всичко, що ти се случва. Тогава ти ще видиш, че има препятствия за други работи, а не за тебе лично.

Ако искаш да имаш истински успехи в мъдростта, търпеливо понасяй, когато те наричат глупав за някои външни блага. Не искай да минаваш за знаещ, а ако те считат за такъв, то сам на себе си не се доверявай.
По-добре смърт без страх и грижи, отколкото разкошен живот след постоянно душевно безпокойство.
Помни, че в живота трябва да се държиш като на угощение. Когато се подава някое ястие и ти дойде ред, протегни ръка и си вземи едно скромно парче. Подир малко виждаш, че внасят някое любимо за теб ястие, но ти не показвай желание, а почакай, докато ти го поднесат. Постъпвай така и към жена си, към децата си, към почетните длъжности и към богатството. Тогава ти ще станеш някога достоен гост на Боговете. Ако нищо не вземеш за себе си и равнодушно се откажеш от това, що ти предлагат, то ти не само ще бъдеш гост на Боговете, но и ще царуваш заедно с тях. Такъв начин на действие е дал заслужено на Диоген, Хераклит и други философи името Божествен.