Духовната свобода

Духовната свобода

Свободния човек трябва да постави себе си не в периферията на обективирания свят, а в центъра на духовния свят. Освобождаването е живот в центъра, а не в периферията, в реалната субективност, а не в идеалната обективност. Духовният синтез към който водят всички наставления за духовен живот, може да бъде двойствен в своите разултати. От една страна синтеза и духовната концентрация дават духовна сила и осигуряват независимост на човека от множественността и разпокъсаността на света, но същата тази концентрация може да обладана и осмислена от само една идея. Тогава духовното освобождаване се превръща в нова и префинена форма на измама и робство.

Това е било добре познато както на светците, така и на тези които вървят по пътя на духовността. Човек не се освобождава когато бяга от реалността или я отрича. Духовното освобождение е борба. Духът не е отвлечена идея (Платон), не е абсулют както е във философията на Аристотел. Не само всеки човек, но и кучето или кокошката имат екзистенциална ценност за разлика от коя и да е отвлечена идея, от общоуниверсалното.

Духовното освобождение на човека е свързано с преход не към абстракцията, а към конкретиката. За това свидетелства и Евангелието. В това е и персонализма на Евангелието. Духовното освобождаване е победа над отчуждението. В това е и смисъла на любовта. Човек лесно може да стане роб, дори и без да го забележи. Но той – човек се освобождава, защото в него има духовно начало, което е невъзможно да бъде предопределено от вън. Човешката природа е изключително сложна, човешкото съществуване е така объркано, че човек често от едно робство лесно попада в друго, папада във властта на абстрактната духовност, в детерминиращата власт на общите идеи. Духът е Един, цялостен и присъства във всеки Свой акт. Но човека не е само дух, той само има дух, и за това в най-духовните актове на човека е възможна раздробеност, отвлеченост и прераждане на духа. За това истинската свобода е възможна само при свързването на човешкия дух с Божия Дух.

Духовното освобождаване е винаги свързано с обръщане и промяна към по-дълбокото. Но и обръщането към Бога може да се превърне в идолопоклонство. За това е необходимо, човек постоянно да се очиства. Бог може да действа само на свобода, в свобода и чрез свобода, Той не действа на необходимостта, в необходимостта и чрез необходимостта. Бог не действа в природните закони и в законите на държавата, за това учението за промисъла и учението за благодатта трябва да бъдат преразгледани. Традиционните учения стават неприемливи. Духовното освобождаване на човека е реализация на личността на човека. Това е достигане на цялостност, но заедно с това е и непрестанна борба. Основния въпрос свързан с реализацията на личността не е въпроса за победата над детерминацията на материята.. Това е само едната страна на нещата. Основния въпрос е свързан с цялостната победа над робството.

Светът е лош, не защото в него има материя, както неправилно учат гностиците и окултистите, а защото е поробен, защото не е свободен. Тежеста и всички проблеми свъзани с материята са продукт на лъжливата ориентация на духа. Основното противопоставяне не е между материята и духа, а между свободата и робството. Духовната победа не е просто победа над обикновенната зависимост на човека от материята. По трудната победа е свързана с победата над измамните илюзии завличащи човек в робство. За това освен свобода Христос Е и реалност в свободата, в Него няма и следа от митовете родени в зората на човечеството. Християнството е демитологизация в пълния смисъл на думата.

Злото в човешкото битие, може да се прояви не само ясно и открито, то може да дойде и в образа на доброто, но това винаги ще бъде една лъжлива духовност, от това ни предпазва Евангелието когато казва:

„И това не е чудно, защото сам Сатана се преправя на ангел на светлината. Така че не е голямо нещо, ако и неговите служители се преправят на служители на правдата.” (2Кор. 11:14-15)

Идолите на които човек се покланя, приемат образа на доброто. Антихристът е подмяна на истинския Христос. Същите процеси може да протекът и вътре в самото християнство. Много отвлечени идеи предлагани като универсално общи, може да се окажат зло приело възвишен образ. Не е достаъчно да се каже, че е необходимо човек само да се освободи от греха. Демонична може да бъде самата борба с греха, когато на кладите са поставяни грешниците, а не греховете. Грехът се проявява не само в някакъв примитивен вид и съблазнява. Възможно е овладяване от идеите на греха и съблазън свързана с лъжливата борба срещу греха, което е лесно забележимо в хода на историята. Човек е поробен не само от реалния грях, но и от идеите на греха унищожаващи целия живот. Това е едно от робствата свързани с извратения духовен живот. Робство което идва от вън на човека и е ясно различимо е по-малко опасно от робството което е излъгало човека и което човека е заобичал. Демонично става всичко относително, което бива превръщано в абсулютно, всичко крайно, което е превърнато в безкрайно, всичко профанно, което е представяно като сакрално, всичко човешко превърнато в божествено. Демонично става отношението към държавата, към цивилизацията, дори към църквата е възможно подобно отношение.

Църквата може да бъде разглеждана в екзистенциалния смисъл като комунитарна общност, но често е разбирана като църква на обективацията, като социален институт, това e лъжливо разбиране, светостта и непогрешимостта преминават в робство и идолопоклонство. Това е извращаване на религиозния живот. Човек става способен да превърне любовта към Бога и висшите идеи в най-страшно робство.