Ако погледнем развитието на религиозното съзнание, проявено в текстовете на Библията, ще забележим един странен термин, същността на който остава твърде загадъчна дори за съвременната екзегетика. Става въпрос за термина Небесно Царство. В християнската традиция не се прави разлика между Царство Божие и Царство Небесно. Много вероятно е обаче при оформянето на евангелските текстове да е имало притеснения около използването на този израз, и вероятно по тази причина той остава единствено в Евангелието според Матей, като думи цитирани лично от Иисус Христос. В контекста на идеята за религиозната идентичност разликата между Царство Божие и Царство Небесно се оказва значима, особено ако погледнем внимателно върху прехода, който се осъществява от старозаветния към новозаветния светоглед. Древната юдейска религиозна традиция не познава идеята за личното безсмъртие, както и учението за душата.
В традицията на Тора, Бог е Бог на Авраам, Исаак и Яков. Той е господар на господарите, властващ и присъстващ в историята на еврейския народ. Чрез Яковото потомство Бог осъществява своята благословия над Израил. Националното, родовото в идеята за религиозната приемственост и благословение не успяват да дадат достатъчно плод за осмислянето на историята. Идва времето на месианските въжделения.
В трагедията на превратностите на съдбата, на безвъзвратното изчезване на цели родове, векове на робство и мъчение и липсата на съзидателност преобръщат религиозното съзнание, и Бога на Авраам, Исаак и Яков екстатично се осмисля в Бога на Исая, чрез Когото ще се преодолее кризата на религиозно националната идентичност.
Националното достойнство, националната идентичност са сринати, Бог се извисява от висотата на Своето жилище и провъзгласява чрез устата на пророците волята Си да преобрази човешкото естество и да стане спасител на човешкия род.
Националистическата посока на Израил се превръща в месианска, която обаче приема различни вариации, които и днес можем да видим в нашето съвремие.
Най-архаичната, и затова вероятно и най-противоречива се реализира в създаването на съвременната държава Израел. Прехвърлянето на по-късните месиански идеи и стесняването им до идеята за знак, символ на Божието присъствие в събирателния образ на верния и благословен Израил, разбиран обаче като държава, силно профанизира Божествения промисъл и дискредитира месианските идеи на пророците. От друга страна в новозаветен план, но пак в старозаветен прочит, виждаме интерпретация на месианските идеи, като най-актуална за съвременната българска история е руската месианска идея.
По същество, както е било и за другите имперски народи, този тип религиозна идеология бързо склерозира и се намества под скиптъра на държавността. Пошлостта на тези идеи произлиза от тяхната неадекватност и историческа несъстоятелност. В настоящия анализ ги приемаме за просадукейска реплика на християнското мислене.
Развитието на идеята за универсалния Бог, стоящ над историческите предели, символ на които е Израел, довежда до кризата на националното и родовото, и се спира върху идеята за смъртта. Ако всичко на тази земя умира, изчезва или се видоизменя, само Бог е Този, Който е вечен и запазва паметта на всеки един човек. В книжовната традиция на Кетувим това ясно проличава в книга „Еклесиаст” 12:7: „И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, който го е дал” .
В този текст проличава развитието на религиозната идея за присъствието на Бога, Който увековечава човека в Себе Си, а не в историята. Привидното блаженство довежда обаче до нихилиране на всичко личностно. Смисълът на историята остава под въпрос. Кризата на идеята за личното присъствие, на личното пространство се преодоляват в Библията чрез връщането на духа обратно в историята. Идеята за възкресението в библейски смисъл е идея за увековечаване на историята, макар и преобразена от Самия Бог. Възкресеният е личностно тържествуващ, имащ свое битие и образ. Фарисеите са познавали този тип светоглед.
Нямаме яснота доколко националното достойство има отношение към възкресението, но в новозаветните текстове, особено в книга „Откровение на Йоан” се вижда закрепен националистичския елемент, който ясно проличава в седма глава, където племената се покланят пред престола на Агнеца и в 12:21 също: „той имаше големи и високи стени, дванайсет порти, а на тях дванайсет Ангели и написани имената на дванайсетте колена на синовете Израилеви”.
Опасността да се вгради отново националната идея към идеята за вечното, неотменното, вероятно е карала първите християнски общности до края на 4-и и началото на 5-и век да имат особено отношение към книга Откровение. Това разбира се е само един от аспектите при приемането на тази книга, но той в никакъв случай не бива да бъде омаловажаван. В по-глобален аспект идеята за възкресението е възможно да бъде възприета като тържство на националния дух, породен от верността към Бога.
Възможността новата твар да потърси идентичност, аналогична със сегашните исторически измерения, е твърде съблазнителна, и по същество се споделя от доста християни. Вкореняването на националното в идеята за вечното често се използва в окултните учения, прокламиращи идеята за силата на кръвта. И тук е мястото да издигнем новозаветната идея за Царството Небесно като контрапункт на тези тенденции.
Ако Царството Божие би могло да допуска аналогия с присъствие в Божествената природа, то терминът Царство Небесно ясно показва, че Бог отдава определено духовно и телесно пространство за личностното осъществяване на човека, но в измерения, които нямат аналог със земното и тленното. В Небесното се извършва осъществяването на новата твар, нова земя, ново небе, нова история, всичко е ново. Ако трябва да използваме някой новозаветен термин, то той трябва да бъде свързан с новото, което определя същината на Новия Завет. В новото се съдържа надеждата за преодоляване на всичко, което пречи за осъществяване на съвършенството, което чисто екзистенциално е невъзможно да бъде проектирано от сегашната ни позиция. Въжделенията не за по-доброто, а за най-доброто, са най-ясният контрапункт на всичко отминаващо в историческия процес. В този смисъл опитите да се изтъкне националната идея, идеята за рода, дори цивилизационната идея, като приоритетни или неминуеми за религиозното мислене, се оказват субпродукт за съвременното християнство. Сблъсъкът на земното и небесното никога не е бил толкова изострен, както в днешно време, и това ясно се вижда в нихилистичното отношение на младото поколение към историцизма, родовата памет и имперските идеи.
Царството небесно, дори в по-широк обществен план, не само религиозен, е проекция за изход от залязващата човешка цивилизация.
Дали днешното творческо въображение представя нещо повече и по-съвършено от тази идея - въпрос, който оставяме за бъдещите поколения.