Bulgarian
English
Патернализмът и съвременното християнство[/caption]"Нужно е да се каже, че най-голямата опасност за Русия отец Александър виждаше не в атеизма, а в контранастъплението на езичеството, което все по-често ни се представя в «православна опаковка». Така то успява да заблуди милиони хора, замъглявайки съзнанието им, извращавайки вярата. Това води до деформиране на религията, чиито изповедници все по-напористо използват външна принуда, наблягат на фанатизма и насилието, впускат се в боричкане на политически страсти и се забъркват в интересите на определени, дори екстремистки обществени групи..." Владимир Илюшенко
Християнството е религията, която чрез личността на Иисус Христос и Неговото отношение към Твореца ни показва образа на Бога като любящ баща. Идеята за отговорността на човека към себеподобния за създаването на обществен ред до голяма степен се изгражда върху основата на християнското разбиране, че Бог в промислителния Си план проявява загриженост за Своето творение.
След раждането на идеята за разделението на властите и френската революция, в Европа обаче се появяват тенденции, които отделят окончателно църквата от държавата, което довежда до хуманния парадокс за отговорността на институциите към човечеството. В условията на съвременната мултинационална и мултирелигиозна държава се пропагандират идеите, че ролята на държавата е да осигури живота и мира между хората.
Идеята за различните религиозни институции би следвало според тази идеология да изисква всяка религиозна общност да се впише в този условно казано утилитарен модел на общество. Странното е, че самата християнска църква, дори като институция, проповядва универсализъм, който по идейно съдържание е дори по-либерален и бихме казали по-съдържателен от всеки правно описан модел за грижа и съхраняване на човешкия живот. Това ясно проличава в думите на Христос:
Защото Той (Бог – б. Ред.) прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните. (Мат. 5:45)
И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец. (Мат. 5:48)
В историята на църквата и държавността, загрижеността за човешкия род, обвита в закони и институции, е раждала автократични и тоталитарни общества.
Общото за всички тях, независимо дали има култ към личността или определена институция, е че си присвояват функции на покровители. За съжаление идеите за свободата на личността биват засенчени от грижата за общността, което ясно можем да видим в инквизиционните модели в западната църква и автократичните във византийския религиозен модел. И макар това да представлява значими и тежки по последствия отклонения от основното учение на християнството за любовта между хората и свободата на личността, трябва решително да кажем, че най-мракобесните и тежки времена за човешката история не са били през средновековието, нито в християнската традиция. Те се зараждат в идеологическите основи и се реализират в практиката на реакциония марксизъм, болшевизма, националсоциализма, маоизма и ислямския фундаментализъм - все течения, които по един или друг начин влизат в съзнателно противостоене с християнските ценности.
В ценностите на западната либерална демокрация, които са актуални в наше време, болшевизмът и различните утопични вариации на марксизма се определят като псевдорелигиозни култове, характерното за които е „ясната” провиденциална визия за светлото бъдеще на човешкия род, функцията на държавата като спасител от проявите на своеволие и свобода, противоречащи на идеологическата концепция за оформянето на новия тип човек, освободен от религиозните предразсъдъци на миналото. Всичко това за съвременния читател е вече минало, но полезното особено за християните днес е, че могат да видят в тези отминали системи псевдорелигиозни изяви на човешкия дух.
Актуалният дискурс е каква е връзката или разликата между мултинационалната и мултирелигиозната идея за държавата и идеята на християнството за Единния Бог Промислител на човешкия род?
Във философски аспект този въпрос би могъл да означава следното: доколко идеите на либерализма биха могли да се съвместят с консервативните по характер разбирания на църквата за изповядването и прокламирането на истинския принцип, на истинския модел?
Първото нещо, което би следвало да споменем за условно наречения консерватизъм на църквата, е че благодарение на просъществувалите дълго време феодални отношения, се е зародило разбиране за Бога, което в съвременнната култура се определя като патернализъм. В тази феодална по характер интерпретация на Евангелието всички биват довеждани до съзнание за пълна подчиненост на върховния авторитет, който от своя страна промисля за света чрез поставени по Негова воля лица и институции.
В този модел свободата на личността се реализира в идейната схема на спазването на истинския, и единствено верния обществен ред – огледално изображение на небесния. В православното и римокатолическо разбиране този тип идеология се узаконяват чрез приемането на неоплаточническия философски модел, представен главно в Ареопагитския корпус – мистико-религиозни съчинения на Псевдо Дионисий Ареопагит.
В епохата на просвещението Еразъм Ротердамски пръв поставя под съмнение автентичността и християнския характер на тези трактати. За съжаление в същото това време източната църква се намира в пределите на Османската империя и по-късното възстановяване на поместните православни църкви не позволява оформянето на обща богословска концепция спрямо тези трудове. До днес в православните богословски факултети учението на Псевдо Дионисий Ареопагит се приема за основен мистичен модел на вяра, към който трябва да се придържа православната църква.
От чисто богословска гледна точка ще споменем, че патерналистичният модел е изграден върхо строго вертикалното разбиране за йерархичност, дори троичните отношения между Отец, Син и Дух Свети се намират под пряката субординация на Отца. Всичко изхожда и се свързава с Отец. В тази привидно добре построена система, свободата на човека може да се реализира единствено и само във връзка с представения модел. За радост на съвременното християнско общество имаме и други модели, плод на християнската религиозна опитност, които съсредоточават вниманието си не върху вертикалното разбиране за Бога, а върху хоризонталните отношения Отец, Син и Дух Свети, които допускат различни вариации на отношение към Бога. В някои от тези модели можем да видим успешното реализиране на плуралистични конструкции, идейно оформени в християнската традиция и акцентиращи върху идеята за любовта, като акт на свободна изява на неизразимия по същество образ Божи в човека. Така идеята за свободата и бащинската грижа могат да бъдат съвместени в библейската антиномична парадоксия, за която пише отец Сергий Булгаков (вижте „Агнец Божи”, YMCA PRESS 1933 г.).
Вечните теми: Творец - творение, бащинска грижа – своеволие, живот – смърт, спасение – свобода, ще се окажат древните теми, които са твърде актуални за противоречията в съвременното общество.
В този смисъл християнският Бог се оказва твърде актуален за съвременото общество и тук се спираме пред споменатия в началото парадокс за модела, който отрежда на църквата спрямо държавата подчинен карактер. Това е меко казано странно отношение на идейното съдържание, по отношение на хуманните визии за човешкия род, дори можем да заявим, че преодоляването на този парадокс е много възможно да се прояви във все по-голямото усвояване на лична свобода и стесняване функциите на религиозните и граждански институции.
В православната традиция съществуват много продуктивни идеи и теологумени, една от които е идеята за кенотичното присъствие на Бога в личността на Иисус Христос. Макар и доста рационална, и до известна степен спорна, тази идея се оказва истински ползотворна, защото тя може да укаже, пътя по който трябва да върви принципно човешкият род. В образа на Христа силата на Бога се умалява от любов в името на спасението на човешкия род. В името на спасението патернализмът се превръща в Христоцентризъм - нещо, което радикално различава християнството от останалите монотеистични религии.
Придържането към тази теологична трактовка би довело до социалния и обществен контекст, в който можем да изискваме, по примера на библейския християнски Бог, умаляване на влиянието на силовото въздействие на институциите върху човека.
Духовната реалност на Балканите спрямо поставеният по-горе оптимистичен модел изисква да се спрем на един важен момент по отношение на преодоляването на последствията от патерналистичния модел. Оказва се, че както Ареопагитиците са плод на философска концепция, несъвпадаща изцяло с идеите на християнството, така в днешното общество се забелязва прокарване на псевдо-религиозни учения и архетипно поведение, което пречи за плодотворното усвояване на идеите на християнството и гражданското общество.
Първата измама може би с най-силен заряд е идеята за загрижеността за нацията. В тази концепция се констатира появата на популистки патерналистични идеи и неясни понятия като „националност,” нация”, които се опират върху архетипа на родовото достойнство.
Второто силно влияние, отзвук от болшевизма, е насаждането на несигурност и страх от икономически, политически и социални проблеми. Архетипно се базира и замества религиозният страх, като основният мотив е създаването на егоистично отношение към света с цел самосъхранение и то предимно като билогичен индивид. Създават се психози от неочаквани превратности, свързани с опредметяване на надеждата. Това е особено актуално днес, когато цялата човешка цивилизацията изпитва на гърба си последствията от моментната икономическа криза. С мълчанието си по тези въпроси православната църква в България създава необходимата почва за появата и реализацията на псевдо-религиозни преживявания, които отдалечават човека от идеите на автентичното християнство.
Последователното в тези процеси отдалечаване на православната институция дори от идеите на патернализма води съвсем закономерно до духовно безсилие, и така тази църква губи облика си дори на феодал, отговорен за тези, които трябва да обгрижва. Явно интелектуалната и духовна немощ на клира е стигнала под минимума на християнските ценности, които историята на църквата познава.
Със съжаление трябва да се констатира, че това оттегляне на църквата от позицията си на морален обществен коректив широко отваря вратата, както за нахлуването на псевдо-духовността, така и за пробиващия си все повече път православен фанатизъм, който се явява закономерна реакция, както срещу безхаберното поведение на клира, така и като резултат от систематично проповядвания спрямо западната либерална демокрация антагонизъм.
Появата и реализацията на две псевдо-религиозни формации, поставили си за цел прочистване и създаване на стерилна православна среда, са ясен знак за липсата на духовни ориентири и пренебрегване на високите идеали на евангелския максимализъм.
Тук следва да отбележим нещо важно, и това е съзнателно търсеното от православния клир нежелание за комуникация, както с другите християнски църкви, така и с обществото изобщо. Причините за това „мълчание” са много. Сериозният анализ на подобно асоциално поведение излиза от границите на настоящата ни работа, но тук ще споменем, две от най-важните причини.
Първо, тежката византийска символика, която в по-голямата си част е непозната дори и за православния клир.
Непознаването на символиката в по-голяма част от случаите превръща богомолците в зрители, които не могат да вземат активно участие в богослужението - това е първата от много други стъпки към формалното отношение към вярата.
На второ място е ниската култура и съзнателно преподаваното на православните вярващи неадекватно богословие, което не може да даде отговори, а още по-малко утеха за тези, които са в нужда. Резултатът веднага е налице и всеки може да види как с немалка доза „вяра” обществото е готово да приеме всеки един популист, който му обещава светло бъдеще тук в мира сего.
***
С огромна благодарност към г-н Милен Радев, за оказаната ни помощ