Иисус Христос слязъл в ада, за да проповядва и там победата над смъртта и дявола и да изведе оттам за царството небесно душите, които с вяра очаквали Неговото идване.

Велика Събота

Намирах се в малък селски, църковен двор в очакване да започне великденската служба. Понеже бях подранил, реших да се поразходя и да огледам църквичката. Откъм апсидата - олтарна част на храма видях няколко надгробни плочи, които вероятно бяха на свещеници служили в тази енория. Понечих да се наведа за да прочета надписите, които бяха осветени от малката светлина от прозорчето на храма, понеже беше вече тъмно. В този миг забелязах сянката си върху единия гроб и внезапно в съзнанието ми се появиха думите на Йов: „..дните на земята са сянка.” Да, от пръст си взет и в пръста се връщаш. Земята те поема и сякаш всичко лично в миг се потапя в безсмислието на всяка ценност. Този съдбоносен момент с забележителна точност е отбелязан патетично от проповедникът в Библията: „Както на безумния, така и на мъдрия не остава вечно паметта му, понеже в бъдещите дни всичко ще е вече забравено.

И как умря мъдрият? Както и безумният. Затова намразих живота, защото тежки ми се видяха делата, които стават под слънцето; понеже всичко е суета и гонене на вятъра.”(Екл. 2: 16-17) Ако погледнем през погледа на този свещен скептик дори надгробните паметници и гробници, създадени като че ли за реванш към равнопоставеността отредена от местата за покой, засилват иронията към възхвалата на личността и живота. Страстната седмица отминаваше и ни напомняше отново и отново за уродливото, пошлото, низостното и прочие, и се питах дали човешката мисъл не се заблуждава, изграждайки вавилонски кули на Аз-а, въздигаща познанието, красотата, стремежът към съвършенство до висоти твърде далечни за природата на човека?

И не е ли простата биологична зависимост на стареенето и смъртта последният акорд с който завършва трагикомично и парадоксално „триумфалния марш” на разума. Въпроси, въпроси, за съжаление неглижирани от съвременната култура на потреблението със стандартизирания надпис: „Всичко е преходно!”. Да, днес „цивилизованият” свят прилича на ферма за дълголетници, захранвани с безкрайна поредица от мимолетни продукти. В тази ферма идеализмът се приема за вирус в конвейра на плодовития живот, а моралът основан на въздържанието и идейната верност са осъдени като ерес за потребителското мислене.

Религиозните ритуали и окултни практики се приемат, в най добрия смисъл, като необходима декорация на толерантността и така постепенно и елегантно се погребват идеите за непреходното, небесното, святото, Божието. Човекът се ражда, живее и умира без особен патос. Дори драмата от внезапната смърт се лекува медикаментозно и терапевтично. Вмъкнат в тази среда на духовният човек му се налага да изживее точно по донкихотовски своята идеалистична вселена: да я отстоява в парадокса, странността и скандала с леген върху главата наместо нимб на светия, или да погребе романтичния дух разумно в скрития двойнствен стандарт на мислене и поведение.

Ами какво да кажем за бедния духом-светеца, той в какво и къде ще се прояви? - Дядо, време е!- благовидно ми прошепна един от свещениците. - Идвам.-отговорих тихо и се запътих към храма. Да, идвам Господи! Мислено ще легна до Теб. Ще погреба всичките си мисли в Твоя гроб и ще си почина бързо от тежестите на живота. Нали Ти взе върху Си нашите немощи! После тихичко в тъмния олтар от благодарност ще си поплача, ще запаля свещта и мощно и непоколебимо ще възвестя: Христос воскресе!

Велика Събота 2014
Архиепископ Христо Писаров

Печат