Надежда ИСКРОВА | 15 Май 2009

133 години изминаха от създаването на Българската екзархия. През 1871 г. на църковно-народния събор в Цариград е приет екзархийски устав, изкован от два основни принципа. Съборност: участие на духовни и светски лица в църковното управление, и изборност на управителните органи. Тези правила за устройство на Българската екзархия изискват мандатност на митрополитите и мандатност на самия екзарх през 4 години. Реакцията на тогавашния православен свят, който както и сега не се отличава с особена напредничавост, е осъдителна. Тогава българската православна църква намира сила да отстоява позициите си и с политически средства да отвоюва своето достойнство. Интелектуалци, дори не от клира, извисени по дух и морал умове, възстават в името на християнската концепция за призванието на вярата в общността. “Достоянията на съвременния социум се градят върху идеята на словото божие за свободата на човешката личност. В България и в посткомунистическите държави трябва да се работи върху разчупване на средновековното мислене. Идеята за гражданско общество, т.е. значимостта на идеята за личността трябва да проникне в църковното съзнание, защото тя е божия идея.” Тези думи на епископ Христо Писаров в беседата му за “Православието и гражданското общество” засягат социологическия момент в поведението на православието, проявленията и влиянието му в съвременното общество. Словото на енорийския свещеник на храм “Свето успение Богородично”, повдига наболели въпроси... Дали Българската православна църква не е на път да се лиши от своята автокефалност, така както гръцката изцяло се подчини на вселенския патриарх?
   И от страж на националната ни чест, дух и промисъл, каквато някога е била, да се превърне в узаконено оръдие за институционализиране на крепостничеството в обществото. Процеси, на които не можем да останем неми свидетели и на които сме длъжни да се противопоставим. Не можем да продължаваме да бъдем безгласни приемници на злото, на ретроградното в обществото. Комунизмът доказа на дело как може да се облече каноническата тога. Не на християнския морал, а на средновековния анахронизъм. На поведение, което налага не любов, а омраза, не посветеност, а инквизиция, не отдаденост, а диктатура, не свобода и братство, а робство и братоубийство. За съжаление процесите в съвременното православие са политически и по думите на епископ Писаров “целят възстановяването на антагонизма, на ненавистта към западното общество”. Лекторът направи дълбок исторически и философски анализ на първопричините за подобно поведение. Православната църква е религиозен център на Източната римска империя - Византия. Тя е плод на разединението, разделението на вселенската християнска църква през 1054 г. на “източна” и “западна” от чисто политически, имперски, доминационни интереси и подбуди. Оттам – разделението, антагонизмът, ритуалните разлики, изкривяването в тълкуванията на християнските идеи, което в крайна сметка е обслужвало векове наред и продължава да обслужва не духовни, а държавнически интереси. Т.е. - не служи на “духа”, а на “парите”, не е в полза на личността, на човека, а на доминиращия временен интерес, не се опира на истината, а на властта, на грубата сила. Как ще си обясним иначе “съзнателното лишаване на личността от хуманитарна подготовка и образование в комунистическите държави за сметка на прогресивното развитие на точните науки, липсата на познания в хуманитаристиката, непознаването на човешката природа...”, както каза епископ Христо Писаров. И още: “Притежаването на истината” и фактът, че “само този, който я присвоява, има правото да я изнася и поднася, както намери за добре”. Лекторът подчерта, че “Един от основните грехове на болшевизма е именно подмяната на информацията, връщането към средновековния тип мислене”. Социалната роля на православната църква, в която клириците са държавни служители, очевидно е ретроградна. Особено в общество, проповядващо крепостно право, където се практикува феодално християнство, каквото е руското общество. За разлика от българската руската православна църква не познава друг вид християнство. Епископ Писаров напомни, че “всичките наши владици са учили богословие в Русия... Този тип поведение и възпитание няма да помогне на нашето общество да стъпи на общите християнски идеи и европейски ценности, които желаем да изповядваме и да консумираме”. Не без значение е и историческият факт, че гръцката, българската, сръбската, румънската и руската православни църкви твърде дълго са били под робство. Също така, че “по време, когато руската православна църква защитава идеята за крепостното право, а руските архиереи са в подкрепа на чистия феодализъм, на запад се утвърждава идеята за гражданско общество”. Епископ Христо Писаров категорично застава зад тезата, защитена и от други автори, в това число Николай Бердяев, че и във вероучението си, и в социалния си статут през 19 век руската православна църква поддържа становища, които в крайна сметка довеждат до идването на болшевизма на власт. За да стигне до извода, че “българската православна църква е загубила своето достойнсткво”, защото е пожертвала своята самостоятелност, независимост, за да обслужва интересите на чужда тоталитарна държава. Превърнала се е в затворена структура, отразяваща ограничен тип чужда култура и се е откъснала от принципите на гражданското общество и българската традиция, които предполагат отвореност. Това е целенасочено живо кастриране на идеологията на православната църква въобще. Този архаизъм e от полза за средите, които не желаят обновлението на православието като християнска религия, които носят авторитарен характер, унаследен още от средновековието и налагат белезите на тоталитарното общество. Стигна се до положението, че българската православна църква бе оставена в ръцете на хора, контролирани от ДС, които са неспособни да запазят достойнството й. Така неизбежно се продуцира манталитетът на едно тоталитарно, ретроградно наследство, на провинциализъм на духа, довел до тежките проблеми на българската църковност днес. Епископ Писаров подчерта, че процесите на обновление се нуждаят от личности: “Създаването на една нова България, достойна част от обединена Европа, изисква отглеждане на политици и личности, които дори не са от клира. Само тогава българската православна църква ще стъпи на друго ниво. Тя не може да остане в тези интелектуални и социални граници. Призванието й е да бъде мисионерски, обществено ориентирана и да обслужва човека. Да възроди християнския дух, вграден в идеята за гражданското общество, в идеята за свободата на личността, защото християнството роди тази идея.”

< Предишна		Следваща >