свещеник Яков Кротов
|
06 Май 2010
Десет от учениците виждат Възкъсналия Христос, но като чели не виждат раните Му. Тома вижда раните, но сякаш невижда Самия Иисус. Нима той е невярващ? Тома помни. Лесно е да се забрави цената на Възкресението - кървавите рани. А така му се иска да се радва. Но какво трови душата му? Христос възкръсна веднъж завинаги, не е ли по-добре да забравим за страшния кошмар, като един лош сън, веднъж и завинаги. Но случилото се на Голгота не е кошмарен сън, страшна реалност, защото човешкото страдание продължава, все още хора биват измъчвани и убивани. Трагедията на Кръста продължава, само методите са станали някак „по-хуманни” , а причинената болка е на ниво.
Не ни се иска да си спомняме за минали стардания, струвани се че забравеното за което си спомним ще го възкресим. Напротив, като се забрави ще бъде възкресено. Маймунското в човека го кара да забрави страданието, страхът от чуждото страдание е заразен, току виж и се прехвърли на мен? Божия Дух зове да се докоснем до раните на другия, не за да утешим страдащия, а за да станат раните на другия наши рани. За да бъде споделен опита от агонията и болката, така ще бъде споделен и опита от Възкресението. Християнското изкуство е актуално не защото чуждата слава е в центъра му, а защото там е чуждото страдание, което вече не е чуждо. В този смисъл раните на Христа ще ни помогнат да не нараняваме нашите ближни.
Евангелският текст на сюжета със завръзката има пряк и преносен смисъл. Завръзката в евангелския сюжет води и до отговора на извечния екзистенциален 
