Да бъдат всички едно!
Ut omnes unum sint!

Проблемите на Българската църква след Освобождението

Написано от КИРИЛ ИВАНОВ

Църковният проблем за възобновената българска държава има толкова голямо значение, колкото и политическите прения на строителите на съвременна България. От значение са както вътрешните, така и външните фактори за това. Спирайки се на външните фактори, може да започнем от по-далеч, като на хоризонта отнова изниква „дългата ръка” на Русия. Пет дни след началото на Руско-турската освободителна война действащият български екзарх е отстранен от поста си.

През 1877 г. за екзарх е избран ловешкият владика Йосиф (Лазар Йовчев), до 1915 г. След края на Руско-турската освободителна война, както погрешно се смяташе дълго време - всъщност това е една от поредните руско-турски войни за влияние на Балканите и за контрол на Босфора. В България е въведено временно руско управление, което освен че полага основите на младата държава, подготвя почвата за бъдещото руско влияние в България. След смъртта на княз Черказки на 3 март 1878 г. главна фигура в него става княз Александър Дондуков-Корсаков. Той привиква при себе си българския екзарх. Всички българи очакват, че екзарх Йосиф ще се завърне в Цариград. Руските планове са други, а именно да задържат екзарха, аргументирайки се, че той трябва да се грижи за духовно-религиозния живот само в освободените територии. С този акт Русия искала да покаже, че тя ще е определящият фактор в политиката на новоосвободена България. Така руската дипломация издавала негласното си споразумение с великите сили да не се интересува от българските земи, които оставали под османска власт. Фактически тези територии оставали без духовно-религиозната подкрепа на Българската екзархия. Познавайки мястото и ролята на църквата в българското общество в края на XIX век, може да разсъждаваме какво значение е имала тази институция за всички българи, пръснати из териториите на съседните на България държави. Неразбирателството идвало и от унизителния за страната Берлински конгрес, в който България дори не е страна и поради тази причина не присъства на този унизителен за младото княжество форум. Този конгрес разпокъсва българската държава. Санстефанска България се оказва един непостижим блян, но този казус е проблем на друга дискусия. Важно е да не забравяме, че след Освобождението българските земи не съвпадат с територията, в която се е разпростирала Българската екзархия. Започват да се чуват гласове Екзарх Йосиф да се върне в Цариград, който бил реалният духовно-религиозен център на Българската екзархия. Руската дипломация естествено се възпротивила по обясними причини. Русия смятала себе си за естествен продължител на Източната римска империя (станала популярна след изчезването си като Византия) и съответно на нейната църква („Москва е третият Рим и четвърти няма да има”) и се представяла като център на източното православие. Съвсем естествено те не са имали никакво намерение да оставят Българската екзархия да разсъждава и действа според интересите на българските миряни. Българската позиция за разлика от сегашните политици, духовници и общественици не се оказала пасивна. Тогава българското духовенство и дипломация прибягнали до един стар, но проверен в доста по-сложни ситуации ход – Унията (кан Борис I и цар Калоян). Моментът бил използван и от френската дипломация и тя се намесила в тази борба. Заявено било на всеослушание, че Българската екзархия ще приеме Унията. Руската дипломация и духовенство много добре разбирали, че освободените от тях територии ще получат западно влияние и България ще тръгне по друг път, а не по пътя, който Русия желае.

И този път дипломатическия ход с Унията успял. От Русия княз Александър Дондуков-Корсаков получил указания да разреши на екзарх Йосиф да замине за Цариград.

Друг проблем на Българската църква е, че при избора за нов екзарх след низвергването на Антим I, Йосиф печели само с един глас и неговият противник Григорий от Русчук не приема избора. Тук вече може да говорим за вътрешните проблеми на Българската църква. Владиците от Северна България не приемат избора и смятат, че Екзарх Йосиф е духовен водач само на една част от българските земи. Конфликтът е пренесен и в младия български парламент. В тогавашното Народно събрание повечето депутати не си давали сметка за важността на църковния въпрос. Драган Цанков успял да убеди голяма част от тях в изключителното значение на църковния казус за бъдещето на държавата. В дебатите изключително важно е участието на Марин Дринов и П. Р. Славейков, както и на Варненския митрополит Симеон. Взето е решение Св. синод да представлява църковната власт, а Българската екзархия да бъде защитник и обединител на духовно-религиозните интереси на всички българи. Депутатите много добре разбрали, че чрез религиозния въпрос много лесно могат проблемите да се пренесат и в политиката, особено що се касае до външното политическо влияние.

Руската външна политика в своята балканска политика предпочитала да се опре на сръбската и румънската църква. За България тя смятала, че е прекалено „млада и крехка” - както като църква, така и като държава. Намесата на Франция в проблема с българския екзарх накарало Русия да отстъпи. Това станало не толкова заради опита на българската страна да „скъса” с православието, колкото заради опитите за налагане на друго различно от руското духовно влияние, което значело и западно политическо влияние. Така след Освобождението Българската църква се оказала във вътовъртежа на голямата политика. Съвсем отговорно може да се каже, че църковният проблем на младата българска държава след Освобождението има политически оттенък. Така в настоящия случай това става за сметка на все още неукрепналата Българска екзархия и държава. Създаването на самата екзархия също има политически характер.

Българската екзархия успяла да се справи с натиска от страна на Русия за изместване на църковния център от Цариград. Българската държава не се уплашила от огромните възможности на голяма Русия. С ловкост и дипломация България успяла да се справи с тази сложна ситуация и да върне екзарх Йосиф в центъра на българския духовно-религиозен живот -Цариград. Ако това не бе станало, това би означавало сигурна духовна и културна асимилация на огромен брой българи, останали извън пределите на Княжество България след разделението вследствие на унизителния Берлински конгрес. От Цариград Българската екзархия можела спокойно да упражнява влияние върху всички земи, населени с българи, като по-важното - и върху тези, останали извън териториите на тогавашната българска държава. Екзархията имала подкрепата и на султана в Цариград най-вече в борбата и с гръцката патриаршия - потвърдена още с Великденската демонстрация от 1860 г.

Българската църква всъщност е „лостът” който дава сили на всички българи да мислят върху основния въпрос, който тогава - след края на Руско-турската война - занимава съзнанието на всички българи. Това е националният идеал - обединението на всички български територии в една силна и независима държава под скиптъра на българска независима църква.