За душата и възкресението

ceacbg.com | 22 Май 2009

Свети Григорий Нисийски

Св. отец на Църквата, по-малък брат на св. Василий Велики. Роден вероятно през 335г. в Кесария или Севастия. Запознаването с основните истини на вярата дължи на членовете на благочестивото си семейство. С усърдни занимания и самообразование, св. Григорий отлично опознава гръцката философия. В началото не споделя аскетическите настроения в семейството си и става преподавател по риторика. Оженва се за девойка - християнка на име Теосевия. Под влияние на семейството си и на приятели като св.Григорий Богослов, той се отказва от светското поприще и се отдава на аскетизъм.

По взаимно съгласие, св. Григорий и съпругата му запазват духовните връзки помежду си, а не след дълго тя се замонашва. И той прекарва около 10 години в монашеското общежитие на брат си св.Василий на брега на р. Ирис, където се отдава на задълбочени богословски занимания. През 372г. св.Василий го ръкополага за епископ на гр.Ниса. Така св. Григорий помага усилено на своя брат в борбата срещу арианската ерес, не толкова като администратор, колкото като писател и богослов. В периода 375- 378г. той е подложен на преследване от арианите и подкрепящата ги светска власт и е отстранен от епископската катедра. След завръщането си от изгнание св.Григорий продължава активната си пастирска дейност, съчетана с литературно- богословски заниемания. Той участва в работата на Втория вселенски събор / 381г./ и допринася за изработването на догматическата формулировка на събора- Символа на вярата.  И след събора продължава да се бори срещу ересите, неуморно възвестявайки истините на православната вяра. Годината на смъртта му е неизвестна. Паметта му се празнува на 10/23 януари.

В творенията си св. Григирий Нисийски обхваща широк спектър от богословски проблеми. Той пише екзегетически, догматически, нравствено- аскетически и омилетични съчинения, в които разкрива дълбочината на своята вяра и  богословския си талант. В творчеството му личи влиянието на Ориген, св.Василий и св.Григорий Богослов, чиито възгледи той доразвива.

 За душата и възкресението

...[Г.] Срещу това възражение - казах аз - ще е достатъчно да развием следното схващане за душата: тя оста­ва в елементите, в които по начало е вродена и, стоейки подобно на страж над своето, не го оставя и при смесването му със сродното, като благодарение на тънкостта и подвижността на разумната си сила не допуска никак­ва грешка, заради миннатюрността на техните частици, а се разпръсква заедно с [елементите] на своето [тяло], когато те се смесват с еднородното на тях, без да от­слабва от това, че ги съпътства при тяхното разтваряне във Вселената, но винаги остава в себе си, независимо накъде отиват и как ги организира природата.
И ако от силата, управляваща Вселената последва нов знак, разделилото се да се събере отново, както различните въжета, които са вързани в една точка, изпитват едно и също напрежение спрямо тази точка от страна на закаченото за тях, така, следвайки една и съ­ща сила на душата, която тегли различните елементи, те вървят в неделимо единство със сродните на себе си, и благодарение на нея се сплита нишката на тяло­то, като всеки от тях се свързва с обичайния отпреди и прегръща старото познанство.
[М,]И този пример - продължи Наставницата -навярно можем да дадем, че душата не се нуждае от някакво голямо учение, за да различи своето от чуждо­то при елементите. Нека си представим глината, с ко­ято работи грънчарят и нека тя е в голямо количество, като една част е вече изваяна, а на другата й предстои. Нека също изваяните грънци не са еднакви, но един е делва, друг амфора, трети чиния, четвърти чаша, като те не са собственост на един човек, но всеки си има свой владетел.
Когато са цели, те се разпознават от стопаните си, но дори да се счупят, собствениците им пак ще ги разпознаят: ето това парче принадлежи на делвата, а пък това на чашата. Ако ще [отломките] да се смесят с необработената глина, различаването им от В нея ще е дори по-безпогрешно. Ето такъв, подобен на глинен съд, е и отделният човек, изваян от общата материя чрез съединение на елементите, но различаващ се много от сродните на него по особената си форма. Когато той се разгради, душата му, която е владеела този съд, ще продължи да разпознава своето [тяло] в останките, и не ще го остави нито ако отломките се размесят, нито ако се разтвори в необработената мате­рия на елементите, но ще го знае винаги, каквото е било, когато е имало форма, и след разграждането му няма да се заблуди за своето [тяло], като се основава на съхранилите се признаци.
[Г.] Аз приветствах тези слова, съставени така доб­ре, казани на място и съответстващи на естеството на въпроса, след което казах: Правилно е да се говори то­ва и да се вярва в него, но какво да приготвим в отговор на онези, които ще приведат срещу казаното от нас словата от Господнето Евангелие за ада?
[М,]Този разказ - отговори Наставницата - Сло­вото го излага по един по-телесен начин, но посява в него много указания, с които приканва изучаващия към по-тънко разглеждане. Онзи, Който с бездна отделя зло­то от доброто и кара страдащия да жадува за капка, дето на пръст се донася, а на живелия зле дава покой в пазвата на патриарха, като преди това е разказал за тяхната смърт и полагане в гроба, отдалечава слушащия с разбиране от непосредствения смисъл на слова­та. Какви очи ще издигне в ада богатият, оставяйки плътските в гроба? Как безтелесното ще усеща пла­мъка? Що за език ще жадува да се охлади от капка, щом вече няма телесен? Кой пръст ще му занесе тази капка? Какво е пазвата на покоя? Щом телата са в гро­ба, душата не е в тяло и е без части, постановката на разказа трудно ще прилегне на истината, ако се мисли буквално и детайлите не се огледат с очите на ума. За­това бездната, дето не дава несмесимото да се обедини, се мисли не като земна дистанция.
Какъв труд ще е за безтелесното и умственото да прекрачи бездната, без значение колко е широка? Та нали по самата си приро­да умственото се оказва, където пожелае и извън вся­ко време.
[Г.]Но какво - попитах аз - ще са огънят, бездната и всичко останало, щом не са това, което се казва?
[М.]Струва ми се - каза тя - с всяко от тях Еван­гелието подсказва някакво учение, касаещо въпроса за душата. Когато патриархът по-напред се обръща към богаташа „ти получи вече доброто си в плътския жи­вот” (Срв. Лука 16:25), а по същия начин към сиромаха „И той изпълни служението си, като се причасти към злините в живо­та” (Срв. Лука 16:25),а после добавя, че голяма пропаст ги дели (Срв. Лука 16:26), той явно си мисли за нещо по-важно.
Учението според моя ум е следното. Човешкият живот бил единовиден, а единовиденнаричам онзи, кой­то видимо е отдаден само на доброто, без да се смесва със злото. За това разбиране свидетелства първата Бо­жия заповед, дала на човека да вкуси щедро всяко от благата в рая, забранила само онова, природата на ко­ето е съставена от противоположности, от смес на доб­рото и злото, и наказала престъпването й със смърт. Но в самовластен порив, оставяйки този несмесен със зло жребий, човекът си навлякъл живот, изпълнен с противоположности. Въпреки всичко Божията грижа не оставила нашата безразсъдност неизправена. Понеже отсъдената за това смърт необходимо застига прес­тъпилите заповедта, тя разделила човешкия живот на две: на този в плът и последващ, без тяло, но не с равна степен на продължителност, но налага на първия по-кратък срок във времето, разпростирайки другия във вечността, и заради своето човеколюби дава на чове­ка самовластие, да може да избере единия от двата (ще рече добрия или злия) - или този кратък и мимолетен живот, или продължаващия в безконечни векове, пре­дел на който е безпределността. Понеже «добро» и «зло» са омоними и всяко от тях съдържа две идеи (спо­ред това дали се взима оглед на ума или сетивата): в първия случай на страната на доброто е изглеждащото С приятно за сетивата, във втория добро еи се нарича с това име само възприеманото с ума. Хора с нетрениран разсъдък, невиждащ по-доброто, от ненаситност към плътския живот, погубват дължимия по природа дял от доброто и не запазват нищо за следващия жи­вот. Онези обаче, които управляват живота си с крити­чен и мъдър разсъдък, в това кратко житие страдат от нещата, болезнени за сетивата, но съхраняват доброто за идния век, тъй че по-добрият жребий за тях ще про­дължи и в следващия живот.
Това според моето слово е «бездната», което възниква не от отваряне на земята, а с решение, раздели­ло в този живот противоположните произволения. И който в житието си веднъж се повлече по приятното, без да издери нерадението си с покаяние, прави стра­ната на доброто непристъпна за себе си, и с неотмени­ма необходимост изкопава една непреодолима пропаст. Затова, струва ми се, Словото нарича добрата нагласа на душата пазва Авраамова, в която борецът достига покой. Нали пръв от съществувалите някога патриар­си той сменя насладата от настоящето с надеждата за идното и, оголвайки се от всичко, в което по начало е облечен животът му, намира упование в друго, и с це­ната на настоящото страдание придобива лелеяното благоденствие. Както ние, прибягвайки до необичайна словоупотреба, наричаме пазвачаст от морето, огра­дена [от суша], така и Словото, за да посочи онези не­измерими блага, си служи с името «пазва», до която достигат всички, с добродетел преплували този живот, когато напуснат настоящия, закотвяйки душата в не­достъпния за вълните пристан на преблагата пазва. А лишаването на другите от видимите за тях блага става «пламък», изгарящ душата, за да се облекчи от който, тя се нуждае от поне една капка от морето от блага, миещо благочестивите, но не я получава.
Ако се спреш на езика, окото, пръстаи останалите телесни имена в диалога между тези безплътни [души], вглеждайки се в смисъла на казаното, ще се съгласиш, че това предпо­ложение съответства на вече обсъденото от нас слово за душата. По същата причина, както съчетанието на елементите прави субстанцията на цялото тяло, по вся­ка вероятност се изпълва и природата на телесните части. Затова щом душата присъства в елементите на тя­лото и когато те повторно се разтворят във Вселената, тя знае не само пълнотата на събралото се, за да фор­мира цялостната маса, и е не само там, но не й липсва знание за особения състав на отделните части, за това от какви елементни частици са изградени нашите те­лесни членове.
Следователно няма нищо неправдоподобно в то­ва, даденото в цялостната смес на елементите да е и в отделните [й части]. Затова, ако някой разглежда еле­ментите, в които във възможност присъстват отдел­ните телесни членове, и разбира, че когато Писанието В говори за пръста, окото, езика и всичко друго, като съ­ществуващи след разграждането, той няма да отстъпи от истината. По такъв начин, ако всяка частност от­вежда ума от телесното схващане на повествуваното, изглежда и споменатият току що адне може да се смя­та за някакво място, наричано по този начин, а някак­во невидимо и безтелесно устроение на живота, в кое­то, както ни учи Писанието, пребивава душата. Ние оба­че виждаме и едно друго учение, загатнато в притчата за богаташа и сиромаха(Срв. Лука 16:19-31), тясно свързано с разгледано­то. Тя прави единия податлив на страстите и плътолюбив, понеже разбира, че бедствието, в което е изпаднал, от всичко на земята да го е грижа [единствено] за най-непосредственото за неговия род, не знае спасение, а когато Авраам казва, че животът на обитаващите в плът не е изоставен от промисъла, защото по добра воля те могат да получат ръководство в Закона и про­роците, продължава да умолява този справедлив [пат­риарх] за убеждаващо чудесно послание, което да се въз вести от някой възкръснал от мъртвите.
[Г.] Тогава какво - попитах аз - е учението за тези неща?
[М] Понеже - отговори тя - душата на Лазар не я занимават настоящите [блага] и той не я насочва към нищо, което е оставил зад гърба си, докато богаташът и след смъртта е прикрепен за плътския живот сякаш с някакъв клей, не се отърсва напълно от него и щом престане да живее, но плътта и кръвта занимават мис­лите му (от думите, с които моли злините да подминат родата му, става ясно, че не е напълно свободен от плът­ски грижи). Ето с тези - продължи тя - слова според мен Господ ни учи, че следвайки добродетелта, живее­щите в плът трябва да се отделят и освободят колкото се може повече от връзката си с нея, за да не се окаже, че след смъртта ще се нуждаем от нова смърт, която да ни очисти от останките на телесния клей, но след като душата веднъж разкъса оковите си, пътят й към доброто става лек и свободен, без някое телесно терза­ние повече да я влече към себе си. Затова, ако някой стане напълно телесен в мисълта си, като всяко дви­жение и действие на душата му е заето с желанията на плътта, той няма да се откъсне от присъщите й страс­ти, дори щом се окаже извън нея, както хората, задър­жали се за дълго в някоя зловонни места, не се отърсват от неприятното усещане, с което са се изпълнили през продължителния си престой там и когато излязат на чист въздух. По същия начин, когато дойде промя­ната към този лишен от удоволствия и незрим живот, плътолюбивите не ще могат да се откъснат от плътс­кото безобразие, обричащо ги на такова страдание, по­неже при тези обстоятелства душата им става сякаш по-веществена.

На тази представа изглеждат съзвучни думите на онези, според които край [гробните] места на телата се наблюдават някакви подобни на сенки ви­дения на покойните. Ако това е наистина така, ще се докаже, че е налице пристрастие на душата към телесния живот, прехвърлящо мярата на дължимото, тъй че дори изтласкана от плътта, тя не желае напълно да от­лети от нея и не е съгласна на пълно претворяване на своята към безвидност, но остава в ейдоса си и когато той е погубен, и оказала се извън него, жадно витае над местата, където е погребана материята и постоян­но се връща към тях.
[Г.] Аз замълчах за кратко, за да схвана смисъла на казаното и продължих с думите: Струва ми, че меж­ду онова, което установихме за страстите преди и каза­ното сега възниква противоречие. Ако приемем, че те­зи движения на душата, към които разсъждението причисли гнева, страха, удоволствието, желанието и подобните на тях, възникват от родството и’ с неразумно­то (от друга страна се каза, че при правилна употреба те се превръщат в добродетели, а при погрешна - в по­роци), и ако, след като обсъдихме значението на всич­ки останали за добродетелния живот, приемем, че чрез желанието се издигаме към Бога, като сякаш с някак­ва верига сме изтеглени към него от ниското, то из­глежда - казах аз - че разсъждението противоречи на своята цел.
[М] Какво имаш предвид? - попита тя.
[Г.]Това - отговорих аз, - че ако след очистване в нас угасне всяко неразумно движение, по никакъв на­чин няма да има и желание, а щом това е така и в ду­шата ни не е останало никакво неразумно движение, което да буди стремежа към благото, няма да има и влечение към по-доброто.
[М] На това - каза тя - ще отговорим, че умозри­телната и съдна [способност] са присъщи на боговид­ното [начало] в душата, понеже с тях ние схващаме Бо­жеството.

Затова, ако тя се окаже свободна от всякакво емоционално сродство с неразумните същества, би­ло заради старанието си в настоящия живот, било за­ради очистването си в идния, вече нищо няма да пречи на съзерцанието на прекрасното, а по самата си приро­да то е способно да привлича към себе си всеки, гле­дащ към него. В такъв случай, щом душата се очисти от всяко безобразие, тя ще принадлежи изцяло на Пре­красното. По своята природа Божеството е прекрасно и благодарение на чистотата си душата има досег с не­го, защото се докосва до нещо сродно на себе си.
Но ако това стане, вече няма да има нужда от движение, изхождащо от желанието, което да ни отведе към Прекрасното. Нали за светлината копнее живее­щият в мрак, и щом той се окаже на светло, неговото желание се засища, а силата на засищането прави же­ланието излишно и отживяло. Тъй че заради тяхната [загуба] не настава никаква вреда за причастността към доброто, но когато душата стане свободна от подобни движения, тя се връща обратно към себе си, познава точно каква е по своята природа и в своята красота прозира сякаш в огледален образ първообраза. Ето с това основателно свързваме подобието на Божеството - да уподобим някак живота си на свръхстоящото битие. Нали Природата, прехвърляща всяка наша ми­съл, прекарва живота си по някакъв друг начин, а не като нас в настоящия живот. [Бивайки] хора, природа­та на които е в непрестанно движение, както ни насо­чи подтикът на произвол ението, нататък се и понася­ме, без душата ни да е разположена по същия начин към отминалото, или както би казал някой, към оста­налото назад. Това е така, защото движението напред се предвожда от надеждата, а паметта запечатва пред­шестващото я движение. Ако надеждата води душата към доброто по природа, произволителното движение оставя в паметта светла диря, а ако се заблуди на пътя към по-доброто, и надеждата измами душата с някаква негова привидност, паметта, последваща събитията е срамна. Така в душата се повежда някаква вътрешна война и паметта се бие с надеждата, защото е станала лош водач на произволението. Очевидно усещането за срам отговаря на някакъв подобен замисъл - душата е ужилена, за да отстъпи, засегната от угризенията, като от камшик, заради непремисления си порив, и привли­ча забравата за свой съюзник.
Но при нас, сиромасите в благото, природата винаги жадува недостигащото, и пожелателното разпо­ложение на душата не е друго, освен този стремеж, кой­то или се проваля заради неразличаване на истински прекрасното, или достига онова, достигането на което е благо. Обаче онази Природа, която превъзхожда вся­ка мисъл за благото и превишава всяка сила, не изпит­ва нужда в никое от нещата, които свързваме с благо­то, понеже е пълнота на всички блага, и става прекрас­на не по причаствост към нещо прекрасно, но е самата му природа (тя е всичко, което умът отнася към съ­ществото на прекрасното), нито си позволява някакъв порив на надеждата, понеже тя цели отсъстващото. „За­що ще се надява някой за нещо, което вижда?" - пита Апостолът(Срв. Рим 8:24). Тя не се нуждае и от памет, за да познава съществуващото, защото [винаги] вижданото няма нуж­да да го помнят.
Затова, щом Божията природа е отвъд всяко бла­го, а то е всячески мило на Благото, гледайки в Себе си, Тя желае онова, което има, и има, което желае, без да приема нещо външно. А извън нея и няма нищо, освен злото, което, може да звучи странно, има битие в небитието, понеже не възниква по друг начин, освен като лишеност от битие (Виж. Плотин Енеади I 8 11). Напротив, природата на бла­гото е истинското битие. Но което не е в битието, при всички случаи е в небитието. Затова, ставайки боговидна, като отстрани многообразните движения на ес­теството и превъзмогне желанието, душата [достига] онова, до което то досега я подбужда, и не дава в нея да действат нито желанието, нито паметта, понеже вече е постигнала желаното, а непрестанното вкусване на благата изтласква от мисълта й паметта. Тя подражава на превисшия живот, формирана със свойствата на Божи­ята природа, тъй че в иея не остава нищо, освен любовното разположение, природно свързано с Прекрасно­то. Ето това е любовта - вътрешна привързаност към възжелания. Затова щом душата стане проста, едино-видна и богоподобна, тя открива истински простото и нематериално благо, което единствено е любимо я въж­делено, привързва се и се едини с него в любовно дви­жение и действие, формира себе си според винаги въз­приеманото и откриваното, и с уподобяване на благото, става онова, което е природата на причастимото. И понеже в него отсъства всякакво желание, тъй като не изпитва недостиг от никое благо, от това следва, че и душата, щом стане безвидна, отхвърля от себе си всяко пожелателно движение и разположение, което има мяс­то само когато отсъства жадуваното.
Към това учение ни повежда и божественият Апос­тол, провъзвестявайки някакво прекъсване (Срв. 1Кор 13:8-13) и задър­жане на всяка загриженост, дори към по-доброто, и не открива предел единствено за любовта. „Пророчества­та - казва той - ще престанат и знанията ще изчезнат, в но любовта никога не отпада (Срв. 1Кор 13:8), т. е. винаги е неизмен­на. И макар да твърди, че любовта е съпътствана от вярата и надеждата, той правилно я поставя над двете. Защото надеждата е жива, докато не се вкуси наслада­та от мечтаното. По същия начин опора за неговата неизвестност става и вярата. Така той я и определя с думите „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме (Срв. Евр 11:1). Но когато въжделеното настане, докато всичко друго достига покой, действена остава само лю­бовта, не можеща да открие онзи, към който е насочена. Затова тя първенствува при всички деяния на добродетелта и в предписанията на закона. И ако някога дос­тигне тази цел, тя не ще изпита недостиг от друго, обхващайки пълнотата на съществуващото, и ще се ока­же, че единствена някак запазва в себе си отпечатъка на Божественото блаженство. И понеже животът на висшата Природа е любов, а прекрасното е любимо за познаващите, щом [го] познава самото Божество, зна­нието се превръща в любов. Затова ако познаването по естеството си е прекрасно, а надменното засищане не се докосва до истински прекрасното, като и то не се пресича от любовното общуване с него, Божественият живот ще протича винаги в любов, която е природно прекрасна, и показва естествена любовна склонност към прекрасното, без да има граница за любовното действие, понеже не може да се посочи предел за пре­красното, в който заедно с него да престане и благото, след като то се ограничава само от противното на себе си. Затова този, чиято природа е невъзприемчива към по-лошото, ще върви [вечно] към безпределното и не­ограничено благо.
Но понеже всяка природа привлича свойственото на себе си, а човешкото по някакъв начин е сродно с божественото, доколкото носи в себе си подобия на пър­вообраза, с необходимост и душата се привлича от божественото и сродното. Свойственото на Бога трябва да се съхрани напълно и на всяка цена, но ако [душата] е лека и проста, и не я гнети никакво телесно бреме, пристъпването към притегателното ще е приятно и ле­ко за нея. Ако обаче тя е прикрепена към телесната обвързаност с пироните на пристрастието, и нещо по­добно изпитват телата, засипани от пръст при земе­тресение (нека приемем, че те не само са притиснати от свличанията, но са и приковани с някакви шишове или дървени колове, оказали се в свляклата се земя), то в какъвто вид е естествено да останат телата, нами­ращи се в подобно състояние, когато близките ги изв­лекат изпод развалините за погребение (те ще са вся­чески начупени, разкъсани и претърпели най-тежки ув­реждания и от усилията да бъдат извадени от пръстта и пироните), същото, струва ми се, ще претърпи и ду­шата, когато, водена от човеколюбие, Божията сила извлече свойственото на себе си изпод неразумните и телесни развалини. Не от омраза и не за отплата зара­ди порочния живот според мен въвежда Бог съгреши­лите в мъчителни състояния. Той възмездява и прив­лича към Себе си всичко, което по Негова милост е дошло в битие, но докато Изворът на всяко блаженст­во привлича душата с най-добри намерения, в привли- в чаното по необходимост настава болезнено състояние.
И както прочистващите златото с огън разтапят не само примесеното с него вещество, но по всяка не­обходимост с неистинското се стапя и чистото, като след неговата гибел остава то, така при очистването на злото в нестихващия огън по всяка необходимост там се оказва и съединилата се с него душа, докато не се унищожи посеяната в нея нечиста, веществена и не-истинна смес, погубена от вечния огън. И както ако около някоя връв по цялата й дължина се прилепи леп­кава кал, а после началото се прокара през тясна дупка и някой я хване за края, и я изтегли навън, с необходи­мост връвта ще следва дърпащия, а от силното дърпане налепилата се кал ще се остърже от връвта и ще остане извън дупката, ставайки причина връвта да не излиза лесно през изхода, а да търпи насилствено обтя­гане от дърпащия, по същия начин, струва ми се, мо­жем да си представим положението на душата, препие­ла се с веществени и земни пристрастия, страдаща и напрегната, когато Бог изтегля сродното към себе си, а инородното, което по някакъв начин се е сраснало с ьгея, изстъргва насила, причинявайки й болезнени и не­търпими страдания.
[Г.] Тогава - намесих се аз - от казаното излиза, че Божият съд не налага наказание на съгрешилите, но както показа словото, действа с едничката цел да раздели доброто от злото, привличайки към общение с блаженството, а отделянето на срасналото се става мъчение за привличания.
[М] Такава - отговори Наставницата - е и моята идея, а също, че мяра на страданието при всекиго е количеството на порока. Не би било справедливо човек, който дълго се е отдавал на забранените пороци и човек, който е извършил незначителни простъпки, да се мъ­чат в равна мяра, осъдени заради порочната си нагла­са. Онзи мъчителен пламък ще се разгори според ко­личеството на материала, според това дали то е по-го­лямо или по-малко, докато остане какво да го захран­ва. При който вещественото бреме е голямо, изтреби­телният пламък трябва да е голям и по-продължите­лен, а при който се е примесила по-малка храна за огъ­ня, наказанието ще намалее по сила и мъчителност толкова, колкото в подлежащия на наказание намалее мярата на порока. Това е така, защото някога злото ще трябва да се изтръгне от битието, а както казахме пре­ди, небитие в собствен смисъл изобщо не съществува. Понеже не е в природата на злото да съществува извън произволението, когато всяко произволение премине на страната на Бога, злото ще се окаже напълно уни­щожено, понеже ще остане без всякакъв приемник.
[Г.] Но каква - попитах аз - ще е ползата от доб­рата надежда за разсъждаващия колко зло има в това да изтърпиш дори само едногодишно страдание, а ако В това непоносимо мъчение продължи вечно, какво уте­шение ще остави надеждата за човек, наказанието на когото се измерва с една цяла вечност?
[М.]Тогава трябва предварително да помислим как да съхраним душата си напълно чиста и неучастваща в скверните на порока. Ако заради страстността на на­шата природа това е напълно невъзможно, нека поне простъпките ни спрямо добродетелта се свеждат до не­що незначително и лесно излечимо. Евангелското уче­ние знае някакъв длъжник на десет хиляди таланта(Срв. Мат. 18:24), и друг за петстотин динара, а трети за петдесет (Срв. Лук. 7:41), и такъв за кодрант (Срв. Мат. 5:26), което е най-малката монета. Така и праведният Божи съд се простира навсякъде, съразмерявайки нуждата от наказание с тежестта на дължимото, без да остави без внимание и най-незначителното. Връ­щането на дълговете - казва Писанието - не е в тяхно­то изплащане, но в това, че както се казва, длъжникът се предава „на мъчители, докле да му изплати целия дълг(Срв. Мат. 18:34) и това не означава друго, освен че дължимият заем се възмездява с мъчение - това е дългът за при­общаване към скърбите, на които е станал подвластен през живота си, несвястно избирайки чистото и несмесено с противоположността удоволствие. Така сваляй­ки от себе си всичко инородно, т. е. греха, и събличай­ки срама от дълговете, човекът придобива свобода и дръзновение. Свободата е уподобяване на неподвластното и самоправното, изначално дарувано ни от Бога, но закрито от срама на дълговете. Всяка свобода е не­що единно по природа и постоянно свойствено на са­мото себе си. Съответно всичко свободно се съгласува с подобното на себе си, а добродетелта е неподвластна. Следователно в нея ще е всяка свобода, понеже свободното е неподвластно.
Обаче Божията природа е извор на всяка доброде­тел. Затова всички освободили се от порока ще са в нея, „за да бъде - както казва Апостолът - Бог всичко у всички (Срв. 1 Кор. 15:28). Тези думи, струва ми се, ясно подкрепят разгледаната преди мисъл, защото техният смисъл е, че Бог ще стане вместо всичко друго и ще е във всич­ко. Понеже понастоящем ние провеждаме живота си различно и многообразно, сме прнчастни на твърде много неща, като време, въздух, място, храна, питие, В дрехи, слънце, светилник и много други, никое от кои­то Бог не е, докато очакваното блаженство не изпитва недостиг в нищо, защото Божията природа ще стане за нас всичко в замяна на всяко от тези неща, разпреде­ляйки се съразмерно на всяка потребност в този жи­вот. Това се вижда от божествените слова, че Бог ще стане място, дом, одежда, храна, питие, светлина, бо­гатство, царство - изобщо всяко едно понятие и име, съдействащо за добрия ни живот. Но който става всич­ко, е и във всичко. С това, струва ми се, Словото учи за съвършеното изчезване на злото, защото ако Бог бъде всичко във всичко, ясно е, че злото няма място в съ­ществуващото. Ако някой приеме, че то съществува, С как Бог ще е във всичко? Изключването на злото ог­раничава обхвата на думата всичко. Но Който ще е във всичко, няма да е в небитието.
[Г.]Тогава - попитах аз - какво трябва да кажем на онези, които малодушно посрещат бедите?
[М.]Трябва да им кажем - отговори Наставница­та, - че напразно вие хора негодувате и недоволствате срещу тази верига на необходимия ред на нещата, ка­то не знаете към каква цел са насочени отделните не­ща в домостроителството на вселената, защото спо­ред творческата премъдрост на Твореца в някакъв ред и последователност всичко следва да се уподоби на божествената природа. Затова е и изведено в битие разумното естество, за да не остане бездейно богатст­вото от божествени блага - така устроилата всичко Премъдрост е приготвила сякаш някакви съдове, произволително приемащи душите, за да има място при­емащо благата, което става все по-голямо с добавянето на вливаното.
Причастността към Божественото благо е такава, че прави по-голям и възприемчив онзи, в който се е оказало, и то е възприето от него, за да си увеличи си­лата и величината, тъй че захранваното да расте и рас­тежът да не спира никога. Понеже изворът на благата извира непрестанно, природата на причастния, по си­лата на това, че в приеманото няма нищо излишно и непотребно, прави от всичко вливано добавка към собствената си величина, ставайки по-увличана от по-доб­рото, а също и по-вместима, като двете взаимно се уве­личават едно друго - захранваната сила при изобилие­то на блага наддава към по-голямо, а хранещото снаб­дяване расте с прираста на растящото. Затова естествено се достига такава величина, при която никаква граница не пресича растежа. И при положение, че пред­стоят такива [веляки неща], защо негодувате, че при­родата върви напред към своята цел по установения за нас път? Нали пътят ни не може ни отведе отвъд по друг начин, освен като отърсим от душата си това тегнещо земно бреме и очиствайки се с попечение за по-доброто от пристрастието си към него, изпитвано в то­зи живот, за да може в чистота да се уподобим на По­добното. И ако ти изпитваш някаква привързаност към това тяло и те натъжава раздялата с любимия, и в това не си лишен от надежда. Ще видиш, че онова телесно наметало, разрушено сега от смъртта, ще се изтъче от същите [елементи], но не с този груб и тежък състав, а от нишка, преобразувана в нещо по-леко и въздушно, тъй че любимото [тяло] ще пребъде и ще се възстано­ви в по-добра и въжделена красота…