Днешното младо поколение, възмъжало след съдбоносната 1917 година, както и поколението, което израсна и се формира духовно след 1905 година, вероятно само с усилие могат да си представят и с още по-голямо усилие да разберат в дълбочина мирогледа и вярата на хората, чието духовно изграждане се извърши през така наречената „епоха на самодържавието", т. е. до 1905 година. Междувременно стана много важно да се замислим над това духовно минало, подробно да го възкресим, защото онази опасна болест, от която днес страда руската душа - при това във всичките ù многообразни прояви, като се започне с руските комунисти и се свърши с техните най-отявлени противници и външен израз на която е национално-обществената катастрофа, сполетяла Русия, е следствие или, да се изразим по-точно, последен етап от развитието на това духовно минало. Защото и досега вождовете и ръководителите на всички партии, групировки и идейни течения са в преобладаващото си мнозинство хора, чиито вяра и идеали се изградиха в „предреволюционната епоха".

Разочарованието, което завладя душите в резултат на краха на идеалите на революцията, в резултат на това, че енергичната, самоотвержена политическа борба за осъществяване на „царството Божие на земята" доведе до тържество на царството на смъртта и сатаната - това разочарование е далеч по-дълбоко от обикновената загуба на вярата в някои конкретни политически идеали на социализма, демокрацията и т.н. Мнозина, без да си дават за това сметка, усещаха, а които имаха очи - ясно видяха, в частната и от известна гледна точка случайна съдба на руската революция нещо далеч по-многозначително и общо - а именно краха на политическия фанатизъм въобще. Работата не е само в частните грешки на стария мироглед - не само в това, че социализмът е утопия, която при осъществяването си изтребва живота, или, че е по детски наивно да се приписва цялото житейско зло на представителите на старата власт или на нейната система, а руският народ и особено дейците на революцията да се смятат за безгрешници и светци. Ако се абстрахираме от особеностите и се съсредоточим върху главното - не е ли съдбата на руската революция преди всичко съдба на всяка революция изобщо!

Кумирът на „революцията" и „кумирът на политиката въобще" рухнаха в нашите души главно под влияние на опита на руската революция. Но съществува още един кумир, който в известен смисъл стои близо и е свързан с тях и който също претърпя крах, или най-малкото преживя значително сътресение под влиянието на друг опит - общоевропейския опит на световната война и последвалото духовно-обществено състояние на света. Този кумир ще наречем с малко неопределеното име „кумир на културата". Преди да пристъпим към систематичен анализ на неговата природа и на причините за неговия крах, ще се опитаме правдиво и непретеп циозно да възпроизведем това, което преживяхме.